понамалял.
Той отърси от себе си праха на мечтите и страстите, надигна се от напарфюмираните възглавнички, върху които лежеше, и остави настрана леките нощни удоволствия. Зарязал цялата фриволност, пораснал както на ръст, така и по царственост на осанката, той напусна по-оживените райони на града и тръгна на север. Щом стигна до края на омагьосания кръг на града, той продължи нататък и се изкачи на един нисък хълм. На върха му се спря, наведе глава и се обърна.
Най-накрая се приведе и вдигна от земята една суха съчка, от която все още стърчаха няколко клонки. Погали я и започна тихичко да говори — представяше я на четирите посоки на света. После дълго я гледа втренчено и мълчаливо, като продължаваше бавно да я гали. Утрото ставаше все по-светло и когато той се наведе и остави съчката на земята, се видя, че тя беше променила формата си и сега наподобяваше някакво малко животно. Подхвана дълга литания.
— Еохипус, Мезохипус, Протохипус, Хипарион… — нареждаше той.
От земята се надигнаха прах и пясък и се завихриха над малката фигурка в посока, обратна на часовниковата стрелка, обвиха я и я скриха напълно от погледа. Той продължи. Въртящата се кула се издигна, разшири се и се превърна в черен вихър, много по-висок от самия него. Вихърът нададе нисък, стенещ вой, който скоро се превърна в рев. Всмукваше какво ли не от все по-далечни и далечни разстояния — храсталаци, чакъл, кости, лишеи.
Мъжът се отдръпна далече от увличащата сила, вдигна ръце на равнището на раменете си и започна да маха с длани. От центъра на вихъра се разнесе дълъг, колеблив вик и той отпусна длани.
Ревът стихна. Въртящата се завеса започна да се спуска надолу и разкри очертанията на нещо едро, черно, четирикрако; то гордо отметна глава назад.
Мъжът пристъпи напред и постави длан върху шията на създанието, непознато на жителите на този свят. То изцвили.
Миг по-късно то се успокои и ръката на мъжа се плъзна към стремето на седлото — съществото се беше появило на този свят оседлано. Яхна го и хвана юздите.
Намираха се в центъра на кратер, който го нямаше, когато беше започнал да прави заклинанието си. Заговори на животното с цвят на пясък, погали го по врата и по ушите. След това внимателно дръпна юздите.
То бавно се измъкна по падината и той го накара да обърне глава на север. Усмихна се и потеглиха нататък. От изток над тях се протегнаха алени пръсти. Те се спуснаха долу в равнината и намериха един черен път. Той притисна хълбоците му с колене и отново дръпна юздите.
— Дий, Прах! — извика мъжът. — Напред!
Неуморният му кон се стрелна напред в зората и бързо се втурна в ослепителен, неестествен галоп.
XIII.
Миша ръкавичка и Лунна птица пристигнаха следобед и закръжиха над развалините на върха на планината Анвил. На Миша ръкавичка, който бе прекарал толкова време там, му се видя трудно да различи познатите очертания. Но видя огромния кратер, до който все още се извисяваха развалините на висока сграда.
— Това трябва да е мястото — посочи той, — където Пол хвърли Жезъла.
— Това е — отвърна Лунна птица.
— Казват, че окото на дракона вижда повече неща от човешкото.
— Вярно казват.
— Виждаш ли някоя от машините или джуджетата още да мърдат там долу?
— Не виждам никакво движение.
— Тогава нека слезем долу.
— При кратера?
— Да. Приземи се до конуса! Ще се изкатеря върху него и ще поогледам.
— Вътре е тихо. Не виждам и да излъчва голяма топлина.
— Ти виждаш топлината?
— Когато се рея, аз яздя кули от топлина. Да. Мога да я виждам.
— Тогава да се спуснем там вътре, щом знаеш, че няма опасност.
Лунна птица започна да се спуска по спирала към отвора, прокопан от огъня. Щом се приближиха, започна да описва все по-малки кръгове, после събра криле и падна надолу, като в последния момент ги разтвори, за да омекоти малко приземяването. Скърцайки със зъби, Миша ръкавичка бе наблюдавал как край него се втурват грапавите сиви стени. Щом кацнаха на неравната земя, той подскочи нагоре и отхвръкна встрани. Успя да се вкопчи в Лунна птица и превърна падането в слизане, после се изправи върху купчината сгурия и се облегна върху издуващия се гръден кош на дракона. Цареше дълбока тишина. Сенките вече обгръщаха склона.
Лунна птица заизвръща глава насам-натам, погледна нагоре, после надолу.
— Май мъничко съм объркал сметките — призна си драконът.
— Какво искаш да кажеш?
— Размерите на това място. Може да не ми стигне пространство, за да се издигна във въздуха.
— О… И какво ще правим тогава?
— Като му дойде времето, ще се измъкнем.
Миша ръкавичка тихо изруга.
— Нещата имат и светла страна.
— Каже де!
— Скиптърът определено е тук — огромната глава се извърна. — Ей там е.
— Откъде знаеш?
— Драконите усещат и присъствието на магията, на магически предмети. Знам, че той е там, под земята. Ей там.
Миша ръкавичка се обърна и се вторачи нататък.
— Я ми покажи.
Лунна птица се плъзна шумно по сивата грапавина, по скалните отломки. Най-накрая спря, протегна левия преден крак и издълба едно Х върху тъмната повърхност с огромния си черен нокът.
— Тук трябва да копаеш.
Миша ръкавичка разтовари сечивата, грабна един копач и нападна посоченото място. Навсякъде се разхвърчаха отломки и се вдигна такъв прах, че той скоро започна да кашля. Махна първо наметалото, после и ризата си, а потта потече от него като река. След известно време по тялото му полепна сив прах и той заприлича на същинска статуя. Раменете го заболяха, ръцете му подпухнаха. Успя да изкопае яма, дълбока до пищялите.
— Твоето драконово чувство — подхвърли той, — подсказва ли ти на каква дълбочина е погребан?
— Някъде на дълбочина два-три пъти колкото твоя бой.
Миша ръкавичка метна ядно копача. Кратерът прокънтя.
— Ама защо не ми каза по-рано?!
— Не знаех, че било важно. — Пауза. И после: — Важно ли е?
— И още как! Няма начин да изкопая толкова дълбока дупка за някакво що-годе разумно време!
Той се тръшна върху купчина сгур и обърса чело с опакото на ръката си. В устата си усещаше вкус на пепел. Всичко миришеше на пепел. Лунна птица се приближи и се вторачи в плитката яма.
— Дали пък някъде тук не са останали някакви яки машини? Или оръжия? От времето, когато тук царуваше черният Марк?
Миша ръкавичка бавно вдигна очи и се загледа точно над главата си.
— Май ще мога да се изкатеря горе и да поогледам — рече той. — Но ако, да речем, намеря някакви експлозиви — от ония работи, дето мятат светлинни лъчи и правят дупки? Това може и да унищожи онова, което търся!
Лунна птица подсмръкна. Слюнките му се разхвърчаха наоколо. И където попаднеше слюнка, там мигом почваше да ври и кипи. След няколко секунди навсякъде избухнаха пламъци.
