дребосъка с тяло и натисна надолу. С другата ръка обърна острието на ножа така, че то вече сочеше противника му.
Щом се наведе и натисна острието към гърлото на другия, ръката на мъжа се метна към лицето му. Той приведе глава и се дръпна назад; веднага след това усети, че краката на дребосъка се сключват около него. Онзи ги стегна веднага. Натискът беше болезнен. След това лявата му ръка отново замахна към лицето на Миша ръкавичка. Пръстите посегнаха към очите му.
Миша ръкавичка пусна острието на меча и замахна да я отбие. Десницата на онзи се напрегна и запълзя нагоре срещу неговия натиск. Острието бавно се извъртя. Краката на дребосъка продължиха да стягат хватката си и най-накрая Миша ръкавичка почувства, че тазът му всеки момент ще се пропука. Бавно, със стиснати зъби, мъжът започна да повдига раменете си над земята.
Миша ръкавичка отпусна дясната си ръка и притисна с лакът дръжката на кинжала, която стърчеше от гърдите на онзи.
Мъжът се разтърси и се отпусна. Хватката на краката му изведнъж се охлаби. Миша ръкавичка натисна отново и от устните на мъжа се отрони стон.
После десницата на Миша ръкавичка отново стисна острието на чуждия меч и то бързо потъна надолу. Върхът му се заби в гръкляна на другия.
Плисна кръв. Миша ръкавичка преряза гърлото на дребосъка и продължи да стиска острието — боеше се да го пусне, чак докато поредица от спазми не разтърси тялото на другия. Стоя дълго, после измъкна меча и го хвърли настрани. Стана, подпря се с крак на трупа и обърса кинжала в дрехите на другия. Прибра го в ножницата, вдигна пояса с гранатите и го метна през рамо. Напусна порутената сграда.
Докато вървеше към кратера, нищо не прегради пътя му, и той започна да си мисли, че нападателят му е бил оцелял самотник, вероятно полусмахнат, вкопчил се в живота и водещ отшелническо съществуване сред останките от миналогодишния разгром. Но после започна да чува разни звуци — падащ камък, скърцане на метал, драскане, тътрене на нозе — всеки от тях сам по себе си би могъл да бъде приписан на рушенето, на вятъра, на плъховете. Всички заедно обаче, и то по петите на битката, от която току-що бе излязъл, намекваха за нещо много по-зловещо.
Миша ръкавичка ускори крачка, тъй като звуците сякаш го следваха. Докато вървеше, оглеждаше внимателно всяко късче земя, но не забеляза никого и нищо, което да го заплашва. Звуците зад него обаче се чуваха все по-често.
Когато стигна основата на конуса, вече тичаше. Започна да се катери, без дори да се огледа. Горе, на ръба на кратера, Лунна птица не се виждаше.
Докато се катереше, чу стъпки зад себе си. Хвърли поглед назад и мярна шест или осем дребосъка, които изскочиха подире му от развалините. Макар да мъкнеха тояги, копия и мечове, той отдъхна, щом видя, че явно никое от сложните оръжия на Марк не бе оцеляло, за да го използват. Неколцина от тях бяха окачили машинни части на вратовете си като амулети. В този миг се зачуди доколко ли всъщност те бяха разбрали нещо от техниката, сред която толкова бързо бяха хвърлени и още по-бързо изхвърлени. Но това бе само мимолетна мисъл и то придружена от признанието, че примитивните оръжия могат да те усмъртят също толкова успешно, колкото и по-изтънчените разновидности.
Щом се изкатери, той се зачуди над призрачната връзка, която му позволяваше да разговаря с Лунна птица. Това, че бяха спали близо един до друг в пещерите на Рондовал цели две десетилетия, и то под властта на едно и също заклинание — то я бе създало. Никога не бе общувал с дракона на по-далечно разстояние. Сега му хрумна, че може би ги разделя само тънък пласт скала.
— Лунна птицо! Чуваш ли ме? — извика той мислено.
— Да — дойде отговор. Сякаш идваше отдалеч.
— Къде си?
— Катеря се. Все още се катеря.
— В беда съм.
— Що за беда?
— Преследват ме — обясни му Миша ръкавичка. — Онези, които работеха за Марк.
— Колко са?
— Шест. Осем. Може и повече да са.
— Ех, че лош късмет.
— Нищо ли не можеш да направиш?
— Не и оттук.
— Катери се по-бързо.
Миша ръкавичка изпсува и се огледа назад. Преследвачите му, всички до един, се приближаваха към основата на конуса — а един от тях, доста мускулест, се готвеше да метне копието си. Миша ръкавичка измъкна пистолета и стреля по него. Не улучи, но явно му попречи да се прицели добре. Копието отхвръкна и изтрака върху повърхността на конуса далеч вдясно от него.
— Това пък какво беше?
— Наложи се да стрелям по един-двама — отвърна Миша ръкавичка, без да се изправя. Продължаваше да драпа нагоре.
— Намери ли онова, за което беше тръгнал?
— Да. Имам експлозиви. Но преследвачите ми са прекалено разпръснати и няма да постигна кой знае какво, ако ги използвам срещу тях.
— Но можеш да ги използваш от разстояние?
— Да.
— Щом стигнеш върха, хвърли ги там, където копа.
— Ти докъде успя да се изкачиш?
— Не е важно.
— Доста силничко могат да гръмнат.
— Сигурно ще е забавно, не се безпокой.
Миша ръкавичка отново се огледа назад. Трима от преследвачите му бяха стигнали основата на конуса и започваха да се катерят. Той спря, прицели се внимателно и стреля по най-предния. Мъжът се строполи.
Не спря, за да види как ще въздейства това върху останалите, а се обърна и се хвърли нагоре с всички сили. Вече беше близо до върха. Преследвачите му бяха сръчни, но и той беше такъв. Освен това тежеше по-малко и беше по-бърз, тъй че успя да натрупа голяма преднина.
Най-накрая той стигна ръба и се покатери отгоре му, мигом се прехвърли през перваза и се прикри. Едва тогава погледна надолу. Леко прочисти гърло.
Лунна птица, който бавно тътреше внушителното си тяло нагоре по стръмната стена, бе успял да измине едва четвърт от разстоянието до върха.
— Не мога да хвърля тези неща — обърна се той към дракона. — Много си близо.
— Прелетял съм през бури — дойде отговор, — когато небесата край мене се рушаха. И все пак оживях. Хвърляй ги.
— Не мога.
— Ако не ги хвърлиш, ще умрем. И Пол…
Миша ръкавичка си помисли за преследвачите си, измъкна една от гранатите и я метна към вече потъналото в тъмнина място, където бе копал по-рано. Чу взрива и усети трептенето. После чу и звуци от падащи и разместващи се камъни.
— Лунна птицо! Добре ли си?
— Да. Хвърляй още. Бързо!
Миша ръкавичка се стегна и сам си даде кураж. След като избухна и втория взрив, повика:
— Лунна птицо?
— Да. Давай пак.
Отговорът му се стори малко по-слаб, или пък може би го заглушаваше тътенът в главата му? Хвърли третата граната и се притисна към камъка. Взривът избухна и силата на взривната вълна утихна.
— Лунна птицо?
Отговор не дойде. Той надникна надолу през облаците прах и сенките. Мястото, където преди се бе
