овладяха по-бързо, отколкото предишния път. Светлината по повърхността на извисяващия се сталактит започна да бяга. Изглеждаше така, сякаш самият сталактит започва бавно да се движи.
Ларик замлъкна и някой от кръга подхвана литаниите. Докато говореше, пещерата около него бавно избледня. Пол усети, че огромният сталактит е единственото съществуващо осезаемо нещо. Думите обаче го следваха и изпълваха тази версия на вселената, в която сега се намираше. Изведнъж монолитът стана по-голям, а формата му незабележимо се промени.
Друг глас подхвана думите. Пол гледаше като омагьосан как предметът се раздвижи и промени облика си. Буцестата основа все повече и повече започваше да прилича на ставите на три сгънати пръста. Изправен беше като протегнат показалец, а малката, ниска издатина от другата му страна приличаше на сгъвката на палец. Разбира се… Още от началото си е било ръка. Как така не беше забелязал по-рано?
Гласът се приближи. Ръката наистина се размърда и започна да се обръща към него. Пръстът започна бавно да се спуска.
Дишането му секна и докато пръстът продължаваше да се спуска към него, го обзе чувство на страхопочитание. Стесняващото се пространство между тях беше изпълнено със сила. Без да усети кога, дясното му рамо и десницата му бяха започнали да горят.
Пръстът — достатъчно голям, че да го смачка — се протегна към него — леко, внимателно — и съвсем лекичко докосна дясното му рамо.
Той се строполи — не от тежестта, а от чувствата, които го връхлетяха в този миг. Закрепи се на крака. Източникът на думите приближаваше все повече. Сега пръстът се отдалечаваше, връщаше се в изправеното си положение.
Ръката и рамото му продължаваха да горят; последва ги отначало тъпа болка, а след това, когато дойде неговият ред да изговори думите — и вцепенение. Но пещерата отново си беше тук, а ръката отново се бе превърнала в сталактит върху къс грапава скала.
Думите описаха пълен кръг; кандидатите изчакаха в пълно мълчание заклинанието да се задейства, а после Ларик ги поведе през един отвор в стената зад скалата, върху която бяха застанали.
Пол се движеше бавно, неловко, озадачен от мъртвата тежест, увиснала на дясната му страна. Протегна ръка и стисна десния си бицепс с лявата си длан.
Чувстваше ръката си подута, сякаш беше станала огромна; ръкавът го стягаше.
Плъзна длан надолу. Цялата му ръка сякаш изведнъж се беше раздула. Освен това чувствителността й беше също толкова намаляла. С огромно усилие обаче той откри, че може да я движи. Когато сведе поглед, откри, че дланта му — все още нормална на вид и на пипане — виси много по-ниско от обикновено — чак до коляното му. Опита се да усети силата на драконовия белег, но и той сякаш се беше вцепенил. После си спомни думите на Ларик за превъплъщенията тази нощ — че трябва да се приемат без безпокойство и да не им се позволява да се месят в непосредствените им задачи. Въпреки това плъзна поглед по останалите, за да види дали пък няма да забележи някакви изменения. Малкото, които забеляза преди да навлязат в тунела, не представляваха някакви големи повреди. И никой май не схващаше собствената си промяна.
Вървяха. Пътят беше равен, прав и достатъчно широк. Светлината продължаваше да грее. Преминаха, без да спират, през една празна зала — стори му се, че там постоянно звучи висок музикален тон — точно отвъд границата на слуха — и продължиха, докато пред тях не се отвори нов коридор.
Тук лявата му ръка започна да гори и когато редът му дойде и отмина и всичко свърши, тя изцяло беше започнала да прилича на дясната.
Този път Пол не се разтревожи толкова от промяната — прие я като част от цялостното преживяване. Останалите сигурно също преживяват нещо подобно — реши той. Последва ги към подобна на кладенец яма, точно отсреща им, и откри, че чувствителността, способността да се движи и контролът се връщат в ръцете му.
Огледа другите. Едно въже с възли, завързано за близка скала, се спускаше надолу в ямата. Един по един кандидатите се захващаха за него, спускаха се надолу и изчезваха в тъмнината. Когато дойде и неговият ред, той направи същото — удаде му се много лесно и той се зарадва на огромната сила, която сега изпълваше ръцете и раменете му.
В синьо-жълтата пещера, която ги очакваше долу, те застанаха във вече познатия им ритуален ред и изпълниха обреда около огромен сферичен кристал, поставен върху пиедестал. Преди да свършат, Пол почувства, че сякаш е потопил лявата си длан във вряла вода. Най-накрая свършиха и Ларик ги изведе пред една дупка в стената отляво.
Ръката му все още туптеше, но усещането за горещина беше изчезнало. Когато я погледна, забеляза, че е станала тежка, лилаво-червена, люспеста; ноктите бяха плътни, тъмни, триъгълни, закривени. Пръстите му бяха мощни и стигаха почти до глезена. Робата, с която беше облечен, скриваше част от промяната. И все пак… Той отново се огледа. Изглежда, никой от останалите кандидати не беше забелязал неудобството му. Отново си наложи да прогони тази мисъл. Закрачи след другите по широк, равен тунел; походката му беше малко несигурна, сякаш трудно пазеше равновесие.
В близкия край на следващата зала, между пода и тавана, на една верига висеше меч. Докато обредните думи кръжаха около него, той се поклащаше и проблясваше в червено. Съзнанието за сила изпълваше съществото му и му доставяше някакво мазохистично удоволствие. Виденията се връщаха. Той изговори думите със звънтящ глас и дори не погледна надолу — вече знаеше какво ще види.
Когато свършиха, той се обърна и се присъедини към колоната, която се изнизваше през нов отвор в стената. Поеха по един тунел, който се спускаше надолу.
Пътят беше стръмен; въздухът се изпълни със сладки миризми. Стените се превърнаха в жива мрежа от бледен огън. Вървяха дълго и най-накрая стигнаха в малка зала, в която се скупчиха около прост каменен куб без никаква украса. Тук сладникавият мирис беше толкова силен, че на Пол почти му се повдигаше. Когато изговориха думите, ушите го заболяха. Обля го силна горещина; усещаше със страшна яснота туптенето на сърцето си. Зави му се свят, но знаеше, че дори и да припадне, няма къде да падне — толкова нагъсто бяха застанали. По-късно той реши, че наистина е изпаднал в безсъзнание за миг, защото в паметта му имаше бяло петно — до момента, в който се бе усетил, че говори.
Щом млъкна, сведе глава и видя, че робата му е разкъсана. После осъзна колко широки бяха станали раменете му, колко огромен — като бъчва — гръдният му кош. Нищо чудно, че дрехата му се беше разкъсала. Как това би могло да бъде илюзия? Хвърли поглед към най-близкия кандидат. Улисани в собственото си съзерцание, сякаш никой не му обръщаше внимание.
Той бавно вдигна десница. Бръкна в разкъсаната си дреха и заопипва. Тежките му пръсти се натъкнаха на корава, твърда, грапава повърхност. Продължи. Сякаш беше покрит с люспи — от пъпа до врата. Отдръпна ръка и я отпусна. Когато вдигна очи, видя, че Ларик се е втренчил в него. Онзи мигом отмести поглед.
Когато излязоха от залата, сякаш тръгнаха по продължението на тунела. Докато вървяха, той внимателно контролираше дишането си, защото когато поемаше дълбоко дъх, звуците бяха тежки и хъркащи.
Захладня — той беше благодарен за това. Продължиха по дългия коридор. Следващата зала беше много по-голяма от онази, която бяха напуснали току-що. Подът й беше от зеленикав камък. От тавана на вериги висеше тежка маслена лампа и докато изговаряха думите, пламъците й се извиваха.
Този път беше ред на левия му крак. В мига, в който той започна да гори, Пол знаеше какво ще последва. Когато най-накрая то дойде, той почти беше припаднал. Кракът като че ли беше станал много по- дълъг и по-тежък от десния. Почти не можеше да пази равновесие и се налагаше да го прегъва в коляното. Чувстваше се като в съня. Щом се обърнаха и той закрета нататък по милостиво равния тунел, навсякъде около него плъзнаха видения — като материализирали се свободни асоциации. Не можеше да се подпре с ръка на клатушкащата се стена, без да му се стори, че докосва муцуната на звяр или гърдата на жена, цвете или птича перушина.
В това състояние той не беше сигурен дори какво точно вижда в следващата зала. Тя беше голяма, а въздухът — благоуханен. Плътните образи я изпълваха цялата. Зодиакалните животни се изредиха в процесия пред него. Щом втренчеше поглед в някое от тях, то се разпадаше в съвсем нова поредица от форми. Почти се зарадва, когато десният му крак се стегна и започна да гори, защото най-накрая, когато и той стана като другия, равновесието му се възстанови.
Сега умът му се беше превърнал в хаотична плетеница. Той тръгна след другите. Вървеше с бърза,
