— Попаднал си тъкмо, където трябва. Тук всичко е евтино. Особено бижутата.
— Ще ми се да имах повече време да поразгледам забележителностите.
— На върха на един хълм на североизток от града има развалини, останали от толтеките — може да си ги забелязал, отгоре са побучени три кръста. Интересно, правителството все още отказва да признае, че те съществуват. Изгледът оттам е страхотен.
— Как се ходи дотам?
— Пеш — катериш се по хълма. Развалините не съществуват, така че достъпът е свободен.
— Колко време се изкачваш?
— Оттук дотам е по-малко от час. Допий си бирата и ще се поразходим.
Допи си я и се поразходихме.
Все пак живееше почти на морското равнище, а тук бяхме на две хиляди метра височина.
Но все пак се изкачихме на върха и заскитахме между кактусите. Седнахме на някакви големи камъни.
— Значи това тук не съществува — каза той. — Както и ти.
— Точно така.
— Значи не се подслушва — не, няма как — така, както повечето кръчми в днешно време.
— Тук си е все още диво.
— Надявам се и така да си остане.
— И аз.
— Благодаря ти за коледната картичка. Да търсиш работа?
— Знаеш как е.
— Добре. Имам работа като за тебе.
И така започна цялата тази история.
— Знаеш ли ги островите Лиуорд и Уиндуорд? — попита ме той. — Или Къртси?
— Не. Разкажи ми за тях.
— В Западните Индии — в системата на Малките Антили — започва дъга, която тръгва на югоизток от Пуерто Рико и Вирджинските острови към Южна Америка — островите са северно от Гваделупа и представляват най-високите точки от подземен рид, чиято ширина варира от седемдесет до триста и двайсет километра. Това са океански острови, изградени от вулканични материали. Всеки връх е вулкан — действащ или не.
— Е, и?
— Хаваите са се появили по същия начин. Къртси обаче е феномен от двайсет и първи век: вулканичен остров, който се появява за много кратко време някъде на изток от островите Вестмана край Исландия. Това става през 1963 г. Капелинхос, част от Азорските острови, е възникнал по същия начин и коренът му е в морето.
— Е, и? — но вече бях разбрал. Вече знаех за проекта „Румоко“, кръстен на маорския бог на вулканите и земетресенията. През двайсти век били приели някакъв проект „Мохол“, имало, естествено, и сделки с газ и мини, които включвали и дълбоко пробиване и използване на „оформени“ атомни заряди.
— РУМОКО — каза той. — Ти знаеш ли нещо?
— Малко. Предимно от научната страница на „Таймс“.
— Това ти стига. Вътре сме.
— Как така?
— Някой се опитва да саботира проекта. Мен ме натовариха да разбера кой, как и защо и да го спра. Опитах се, но досега неизменно се провалям. Всъщност, загубих двама от моите хора при доста странни обстоятелства. После получих картичката ти за Коледа.
Обърнах се към него. Зелените му очи сякаш светеха в тъмното. Той беше с около педя по-нисък от мен и сигурно с двайсетина кила по-лек, но пак си бе доста едричък. Ала сега почти бе заел стойка „мирно“, така че изглеждаше по-едър и по-силен от типа, който пухтеше до мен, докато се изкачвахме насам.
— Искаш да се включа?
— Да.
— Какво ще получа?
— Петдесет хиляди. Може и сто и петдесет — зависи от резултатите.
Запалих цигара.
— И какво трябва да правя?
— Постъпи в екипажа на „Аквина“ — най-добре като някакъв техник. Можеш ли?
— Да.
— Тогава дерзай. После разбери кой се опитва да прецака работата. И ми докладвай — или ги разкарай, по който начин сметнеш за уместен. И
Изкикотих се.
— Работата май е дебела. Кой ти е клиент?
— Един сенатор на САЩ — отвърна той, — чието име няма да споменавам.
— Мога да позная — рекох, — но няма да се опитвам.
— Ще го направиш ли?
— Да. Парите ще ми свършат работа.
— Ще е опасно.
— Кога не е било?
Разгледахме кръстовете и завързаните за тях дарове — пакети цигари и всякакви други джунджурии.
— И така — рече той, — кога започваш?
— Преди месецът да свърши.
— Добре. Кога ще ми докладваш?
Свих рамене под звездите.
— Когато имам какво да кажа.
— Този път няма да стане така. Петнайсти септември е крайната дата.
— … ако всичко мине без засечки?
— Петдесет бона.
— Ако вземе да става сложно и трябва да се отърва от два-три
— Както казах.
— Добре. До петнайсти септември.
— Без доклади?
— Освен ако не ми потрябва помощ или имам да кажа нещо важно.
— Този път можеш.
Протегнах ръка.
— Разбрахме се, Дон.
Той наведе глава и кимна към кръстовете.
— Направи го — каза той. — Искам го. Хората, които загубих, бяха много свестни.
— Ще се опитам. Ще се старая, колкото мога.
— Не те разбирам, пич. Ще ми се да знаех как…
— Не става. Ако някога разбереш как, ще съм дотам.
Поехме обратно по хълма и аз го оставих пред квартирата му за тази нощ.
— Да те черпя едно? — подвикна ми на палубата Мартин, когато минах покрай него на връщане от каютата на Карол Дейт.
— Добре — влязохме в корабното барче и си сипахме по едно.
— Трябва да ти благодаря за онова, което направи, докато двамата с Деми бяхме долу. Това…
— Голяма работа — отвърнах, — сам сигурно щеше да го оправиш за минутка, ако някой друг беше долу, а ти се беше случил на мястото.
— Обаче не стана така и много се радвам, че ти си се оказал подръка.
— Всичко е наред — вдигнах пластмасовата чаша за бира. В днешно време те са все пластмасови. Да му
