— В опасност ли сме?
— Не толкова ние, защото нас няма да ни има там. Но онова нещо може да засегне световните температури, приливи, време. Малко съм подозрителен, признавам.
Той поклати глава.
— Нещо не ми харесва.
— Сигурно вече ти се е изчерпал запасът от лош късмет — свих рамене. — Аз не бих си загубил съня…
— Май си прав.
Допихме бирите и аз станах.
— Трябва да вървя.
— Още една?
— Не, благодаря. Работа ме чака.
— Е, ще се видим по-късно.
— Добре. Не се впрягай — излязох от каюткомпанията и отново се качих на горната палуба.
Луната разливаше достатъчно светлина, че да хвърля сенки около мен, а вечерта беше достатъчно хладна, за да ме накара да си закопчая яката.
Погледах вълните и се прибрах в каютата си.
Взех си душ, изслушах късните новини, почетох малко. Най-накрая си легнах с книгата. След малко ми се приспа, бутнах я на нощната масичка, загасих лампата и оставих кораба да ме приспи с люлеене.
… Трябваше да се наспя добре. Нали утре беше РУМОКО.
Колко ли време оставаше? Ами няколко часа, предполагам. И после нещо ме събуди.
Вратата ми тихо се отключи и чух предпазливи стъпки.
Лежах съвсем буден, със затворени очи, и чаках.
Вратата се затвори, ключалката отново изтрака.
После запалиха лампата, до главата ми бе опряно парче стомана, а една ръка стискаше рамото ми.
— Събуди се, господинчо! — изкомандва ми някой.
Престорих се, че бавно се пробуждам.
Бяха двама — примигнах, разтрих очи и вперих поглед в патлака, на около двайсет инча от главата ми.
— Какво става, по дяволите? — попитах.
— Не — отвърна мъжът с ютията. — Ние сме тези, които питат. Ти ще отговаряш, а не обратното.
Надигнах се и опрях гръб о таблото.
— Добре — съгласих се. — Какво искате?
— Кой си ти?
— Алберт Швайцер — отговорих.
— Знаем под какво име се представяш. Кой си всъщност?
— Ами аз съм си аз.
— Според нас не е така.
— Съжалявам.
— И ние.
— Е?
— Сега ще ни разкажеш за себе си и за своята мисия.
— Не знам за какво говорите.
— Ставай!
— В такъв случай ще ви помоля да ми донесете халата. Виси на закачалката до вратата на банята.
Онзи с патлака се наведе към другия.
— Вземи го, претърси го и му го дай.
Огледах ги.
Долната половина на лицето му бе прикрита с кърпа. И другият си бе вързал кърпа. Професионално, един вид. Аматьорите обикновено си слагат маски. Като домино. Тия маски почти нищо не скриват. Най- лесно различима е долната половина на лицето.
— Благодаря — казах аз, когато онзи ми подаде синия хавлиен халат.
Той кимна, а аз метнах халата на гърба си, нахлузих ръкавите, препасах го и приседнах на края на леглото.
— Добре — казах. — Какво искате?
— За кого работиш? — попита първият.
— Проект РУМОКО — отвърнах.
Той ме зашлеви, леко, с лявата ръка. Продължаваше да стиска пистолета.
— Не — рече той. — Цялата история, моля.
— Не знам за какво говорите, но може ли да запаля една цигара?
— Добре… Не. Чакай. Вземи от моите. Знам ли какво има в твоя пакет?
Взех цигара, запалих я, дръпнах, издишах дима.
— Не ви разбирам — казах. — Обяснете ми по-добре какво искате да знаете, и може би ще мога да ви помогна. Не си търся белята.
Това като че леко ги поотпусна, защото и двамата въздъхнаха. Мъжът, който задаваше въпросите, беше около един и седемдесет, другият към един и осемдесет. По-високият обаче бе доста набит. Бих му дал около деветдесет кила.
Седнаха на двата съседни стола. Насочиха дулото към гърдите ми.
— Отпусни се сега, господин Швайцер. И ние не щем неприятности — рече по-разговорливият.
— Страхотно — отвърнах. — Питайте, каквото щете, ще ви отговарям честно — подготвих се да лъжа като разпран. — Давайте!
— Днес ти поправи J–9.
— Това май всеки го знае.
— Защо?
— Защото двама души щяха да умрат и освен това знаех как да го направя.
— И откъде се извъди такъв експерт?
— За Бога, аз съм електроинженер! — възкликнах аз. — Оправям се с електрически вериги! Също като много други хора!
По-високият погледна по-ниския. Той кимна.
— Тогава защо се опита да накараш Аскуит да си трае? — попита ме по-високият.
— Защото като пипнах машината, наруших разпоредба — обясних аз. — Нямам право да я обслужвам.
Той кимна пак. И двамата имаха много черни, чисти на вид коси, добре развити гръдни мускули и бицепси, които се издуваха под тънките ризи.
— Като те гледа човек, приличаш на обикновен почтен гражданин — рече високият, — който се е изучил, за каквото там е искал, завършил е, не се е оженил, гледал си е работата. Може би всичко е точно както казваш и в този случай не сме справедливи към тебе. Ала въпреки това обстоятелствата са много подозрителни. Поправил си сложна машина, която не си имал право да поправяш…
Кимнах.
— Защо? — попита той.
— Ами защото мразя да гледам как умират хора, не знам защо — отговорих. — Вие за кого работите? За някое разузнаване ли?
По-ниският се усмихна.
— Не ни се позволява да го издаваме — рече другият. — Ти очевидно разбираш тези неща, обаче. Нашият интерес представлява просто известно любопитство защо така почтително премълча един очевиден саботаж.
— Ами нали ви казах.
— Да, обаче лъжеш. Хората не пренебрегват заповеди, както го направи ти.
— Глупости! От това зависеше човешки живот!
