Той поклати глава.
— Боя се, че ще се наложи да продължим разпита и то по по-различен начин.
Когато чакам изхода от някаква заплаха или размишлявам над уроците, които може да получи човек през неизживения си, както трябва живот, пред мен политат няколко мехурчета със спомени, цветовете им се менят, както се менят за миг цветовете на сапунените мехури, а после се пръскат. Съществуването им продължава колкото това на сапунен мехур и чувството, което оставят у мен, дълго още ме преследва.
Мехури… Има един долу в Карибско море, който се казва Нов Едем. На дълбочина приблизително сто седемдесет и пет клафтера. Според последното преброяване там живеят над 100 000 души. Огромен осветен геодезичен купол, а изгледът нагоре е такъв, че много би харесал на Евклид. На големи разстояния от купола светлини в редици, като улични лампи обграждат булеварди сред скалите, мостове над каньони, пътища през планините. Моремобилите пълзят по дъното като танкове; миниподводници се реят или минават на различна височина; елегантни плувци в прилепнали шарени костюми щъкат напред-назад, влизат и излизат от мехура и работят около него.
Навремето прекарах там две седмици на почивка, и въпреки че открих в себе си склонност към клаустрофобия, за която дотогава не подозирах, все пак ми се стори много приятно. Хората бяха по- различни от обитателите на повърхността. По-скоро приличаха на едновремешните изследователи и заселници в диви земи, както си ги представям. По-големи индивидуалисти и по-независими от средния жител на сушата, но с някакво чувство за общност, за отговорност. Без съмнение е така, защото те наистина са заселници, постъпили са като доброволци в комбинации от програми, включващи едновременно и облекчението от по-малкия натиск на населението и експлоатацията на океанските ресурси. Както и да е — те приемат туристи. Приеха и мен, и аз отидох там, плувах с тях, возих се на подводниците им, разгледах мините и хидропонните градини, домовете им и обществените им сгради. Спомням си колко беше красиво, спомням си хората, спомням си надвисналото над мен море като нощно небе, гледано през фасетъчното око на някое насекомо. Или пък може би като гигантско насекомо от другата страна, което гледа през стъклото. Да, като че по-скоро е така. Може би характерът на това място пасна на една склонност към бунт, която от време на време чувствах да мърда дълбоко-дълбоко в душата ми.
Макар това да не беше Едем под стъкло и макар тези смахнати, прекрасни градчета-куполи определено да не са за мен, там имаше нещо, което го превърна в едно от тези весели и шарени нещица, които от време на време идват при мен, като мехурчета, когато очаквам изхода на изпитание или размишлявам над уроците, които човек може да научи през погрешно изживения си живот.
Въздъхнах, дръпнах от цигарата за последно и смачках фаса — знаех, че след миг мехурът ще се пукне.
Какво ли е да си единствения човек на света, който не съществува? Трудно е да се каже. Не е лесно да обобщаваш, когато си сигурен в особеностите само на един случай — своя собствен. Съмнявам се някъде да има аналогичен случай. Навремето псувах и се оплаквах от прогресивната ни механизация. Вече не.
Странно как стана:
Навремето пишех програми за компютри. И така започна всичко.
Един ден научих необикновена, стряскаща новина…
Научих, че целият свят занапред ще съществува на запис.
Как?
Ами сложничко си е.
Днес всеки си има акт за раждане, академично досие, кредитен рейтинг, история на всичките му пътувания, местожителства и най-накрая се появява и смъртният акт. Някога всички подобни неща са съществували на различни места. После някакви хора решили да ги съберат. И го кръстили Централна банка за данни. Резултатът бил мащабни промени в порядъка на човешкото съществуване. Сега съм убеден, че далеч не всички от тези промени са били за добро.
Аз бях един от онези хора и чак когато нещата си тръгнаха по реда, в главата ми започнаха да се въртят разни подозрения. Но тогава според мен вече беше твърде късно да се направи, каквото и да било.
Това, което вършеха хората в моя проект, беше да свържат в едно всички съществуващи банки с данни, така че обществените архиви, финансовите архиви, медицинските архиви, специализираните технически архиви — всички да станат достъпни чрез един източник — чрез ключови станции, чийто персонал има достъп до тази информация на различни нива на поверителност.
Никога не съм смятал нищо само за добро или само за лошо. Но този път вярвах едва ли не, че ще е само за добро. Наистина вярвах, че това ще е нещо много хубаво. Вярвах, че подобно нещо беше твърде нужно: всеки дом — с близък достъп до всяка писана някога книга, всяка пиеса, заснета някога на лента или записана на кристал, до всяка университетска лекция от последните двайсет години и до всякакви и всевъзможни статистически данни (на теория не можеш да фалшифицираш статистическите данни, ако всеки има достъп до твоя източник и може да го запита директно); всяко търговско или държавно предприятие имаше директен достъп до авоарите ти, до доходите ти и разполагаше със списък от всичките ти разходи; всеки адвокат със съдебни правомощия — с достъп до списъка на всичките адреси, на които някога си живял и с кого, и на всяко превозно средство, с което си пътувал някога и с кого. Целият ти живот, всичко, което вършиш, подреден като схема на нервната система на лекция по неврология — това ми изглеждаше добро.
Защото, първо на първо, ми се струваше, че така престъпленията ще изчезнат. Само доказан луд, мислех си, би престъпил закона с всичко това насреща си; а тъй като всичките медицински архиви бяха на разположение, дори и психопатът можеше да бъде спрян.
… И като говорим за медицина, колко хубаво, ако компютрите и лекарите, които ти поставят диагноза, имат мигновен достъп до цялото ти медицинско минало! Помислете си само колко ефикасно може да бъде лечението! Помислете си колко много смърт може да бъде предотвратена!
Помислете си за статута на световната икономика, когато е известно къде се намира всеки грош и накъде е тръгнал.
Помислете си за разрешаването на проблемите с контрола на трафика — по суша, вода и въздух — когато всичко е регулирано.
Помислете си за… о, по дяволите!
Виждах идващия Златен век.
Ба!
Един мой приятел, който имаше периферни връзки с мафията, както излезе, ми се присмя — както стоях пред него с очи, пълни със звезди, току-що завършил университета и постъпил на федерална служба.
— Ти сериозно ли вярваш, че всички авоари ще бъдат регистрирани? Всяка трансакция — записана? — попита ме той.
— Евентуално.
— Още не са пробили Швейцария, а дори и да успеят, ще се намерят други места.
— Ще има някакви отстъпки.
— Тогава не забравяй дюшеците и дупките в задните дворове. Никой не знае колко пари всъщност съществуват в света и никой никога няма и да узнае.
Така че аз се спрях, замислих се и започнах да чета икономическа литература. Той беше прав. Нещата в тази област, за която пишехме програми, бяха в общи линии оценки и приблизителни преценки, срещу онова, което биваше регистрирано — с включен фактор на съгласуване.
Замислих се и за пътуването. Колко нерегистрирани превозни средства съществуваха? Никой не знаеше. Не можеш да водиш статистика за неща, за които нямаш данни. А щом щеше да има нерегистрирани пари, щяха да се строят и още превозни средства. Брегове в света — колкото щеш. Така че и контролът над трафика нямаше да е толкова съвършен, колкото си го представях.
Медицината? Лекарите са хора като всички и също толкова мързеливи като всички нас. Изведнъж осъзнах, че далеч не всички медицински данни се регистрират — особено когато някой иска да си прибере парите в джоба, без да плаща данъци за тях, и не му искат рецепта.
Когато нещата опираха до хора, аз вечно забравях човешкия фактор.
Имаше тъмни личности, имаше просто такива, които не обичаха да се ровят в личния им живот и хора, които съвсем честно щяха да оплескат даването на необходимата информация. Всички тези хора щяха да
