Името ми е легион

буквално честен отговор. Това ли правиш?

— Неправилно зададе въпроса — обади се вторият.

— А как е правилно?

— Имаш ли някакъв предишен опит с наркотици? — попита ме вторият.

— Да.

— Какъв?

— Вземал съм аспирин, никотин, кофеин, алкохол…

— Серуми на истината — прекъсна ме той. — Неща като това, неща, които те карат да приказваш. Вземал ли си преди?

— Да.

— Къде?

— В Северозападния университет.

— Защо?

— Бях доброволец в серия от опити.

— Какво включваха те?

— Ефектите на наркотиците върху съзнанието.

— Ментални резервации — рече той на другия. — Може да отнеме дни. Той май се е подготвил.

— Можеш ли да потискаш серуми на истината? — попита ме другият.

— Не разбирам.

— Можеш ли да ни излъжеш — сега?

— Не.

— Пак го зададе неправилно — обади се по-ниският. — Не лъже. Всичко, което казва, буквално е истина.

— И как да изтръгнем някакъв отговор от него?

— Не знам.

Продължиха да ме бомбардират с въпроси. Най-накрая нещата започнаха да залиняват.

— Добре ни нареди — обади се по-ниският. — Ще ни трябват дни да го пречупим.

— Да го…

— Не. Имаме записа. Имаме отговорите му. Нека компютърът им бере грижата.

Вече беше започнало да се развиделява и имах смешното чувство, придружено от студени проблясъци в тила ми, че отново бих могъл да ги послъжа. Зад щорите се процеждаше светлина. Явно се бяха мъчили с мен часове наред. Реших да се пробвам и казах:

— Смятам, че каютата се подслушва.

— Какво? Какво искаш да кажеш с това?

— Корабната охрана — поясних. — Според мен всички техници са под наблюдение.

— Къде е устройството?

— Не знам.

— Трябва да го намерим — рече единият.

— Какъв е смисълът? — прошепна другият. Изпитах уважение към него — шепотът не винаги се записва. — Ако е така, отдавна вече да са дошли.

Дясната ми ръка се плъзна покрай облегалката, като че случайно. Напипах пистолета.

Свалих предпазителя и го вдигнах. Седнах на леглото и го насочих към тях.

— Добре, скапаняци — рекох. — Сега вие ще отговаряте на моите въпроси.

Големият посегна към колана си и го прострелях в рамото.

— Следващият?

Другият вдигна ръце и погледна приятеля си.

— Остави го да си кърви — наредих.

— Той кимна и отстъпи назад.

— Седнете! — казах им.

Двамата се подчиниха.

Минах отзад.

— Дай си ръката. — Почистих раната и я превързах — куршумът беше минал през цялата ръка. Бях поставил оръжията им върху шкафа. Махнах кърпите и огледах лицата им. Не ги познавах.

— Така, какво търсите тук? — попитах. — И защо искахте да знаете онова, за което ме разпитвахте?

Никакъв отговор.

— Не съм оборудван като вас — рекох — и затова ще ви вържа. Не мога да си позволя да се лигавя с наркотици.

Извадих лейкопласта от аптечката и ги залепих за столовете.

— Каютите са звукоизолирани — отбелязах и свалих пистолета. — За подслушването излъгах. Така че ако искате, попищете си, но все пак ви съветвам да не го правите. Ще си заработите по някой строшен кокал и двамата. — Та, за кого работите? — повторих.

— Аз съм техник на совалката — обясни по-ниският. — Приятелят ми е пилот.

Изгледах го хладно.

— Добре — рекох. — Приемам, защото не съм ви виждал тук. Сега много внимателно мислете как ще отговорите на следващия ми въпрос: За кого наистина работите?

Зададох го, като знаех, че те нямат предимствата, с които разполагах аз. Аз работя за себе си, защото сам съм си шеф — независим служител на договор. В момента се казвам Алберт Швайцер и това е, точка. Винаги ставам онази личност, която трябва да стана. Ако ме бяха питали кой съм бил преди, можеше да получат по-различен отговор. Въпрос на обучение и мисловна нагласа.

— Кой дърпа конците? — настоях.

Никакъв отговор.

— Добре — въздъхнах. — Май ще трябва да ви разпитвам другояче.

Извърнаха глави към мен.

— Вие атакувахте физиологията ми заради няколко отговора. Аз пък ще си го върна на анатомията ви. Ще получа някой и друг отговор, обещавам. Само че ще подходя малко по-първично. Просто ще ви измъчвам, докато проговорите.

— Не би го направил — обади се по-високият. — Индексът ти за насилие е нисък.

— Я да видим — изсмях се аз.

Как ви се струва — да престанете да съществувате и въпреки това да си съществувате? На мен ми се стори доста лесно. Но все пак бях работил по проекта от самото начало, имаха ми доверие, бяха ми предоставили възможности…

След като скъсах картите си, отидох на работа, както обикновено. По-късно издирих и намерих необходимата точка на влагане — последният ми ден на работа.

Беше в Туле, там горе, на студа — в метеорологична станция…

Въртеше я един дядка, който обичаше ром. Още си спомням деня, когато влязох с кораба си „Протей“ в пристанището му и се оплаках от бурното вълнение.

— Ще те оправя — рече ми той.

Компютърът не ме беше подлъгал.

— Благодаря.

Той ме въведе, нахрани ме, разказва ми за морето и за времето. Внесох една щайга „Бакарди“ и го оставих да й се нахвърли.

— Тук нещата не се ли управляват предимно автоматично? — попитах.

— Точно така.

— Тогава ти за какво си им?

Той се разсмя и рече:

— Чичо ми беше сенатор. Трябваше ми място, където да отида. Той ме уреди… Я да видим кораба ти…