прецакаш.
Наркоосъзнатостта не е нищо повече от това да знаеш как точно да се измъкваш под този особен вид обстрел.
— Вървете по дяволите! Сега вие отговаряте — казах.
Според мен старият, изпитан метод за изтръгване на отговори е най-добрият: болка, заплаха и признание.
Използвах тъкмо него.
Станах рано сутринта и направих закуска. Занесох му чаша портокалов сок и го разтресох.
— Какво, да му се не ви…
— Закуска — рекох аз. — Изпий това.
Изпи го, после отидохме в кухнята и хапнахме.
— Днес морето ми изглежда доста добре — казах аз. — Май мога да тръгвам.
Той кимна над яйцата.
— Ако някога минаваш насам, отбий се! Чу ли?
— Ще се отбия — обещах и оттогава наистина съм се отбивал няколко пъти, защото той ми хареса. Беше забавно.
Приказвахме цяла сутрин, изпихме три джезвета кафе. Навремето бил лекар с доста голяма клиентела. (След време той извади от мен няколко куршума и си мълча за това, че са били там.) Освен това за кратко бил и един от първите астронавти. По-нататък разбрах, че жена му починала преди около шест години от рак. Тогава се отказал от практиката си и не се оженил повторно. Бе потърсил начин да избяга от света и беше го намерил.
Макар че вече сме много близки приятели, никога не му казах, че е приютил незаконно устройство за подаване на данни. Някой ден мога и да му го кажа — знам, че той е един от малцината, на които бих могъл да се доверя. От друга страна, не искам да го превръщам в свой истински съучастник. Защо да създаваш проблеми на приятелите си и да хвърляш върху тях морална отговорност за щуротиите, които правиш?
Така че аз се превърнах в човека, който не съществува. Но се сдобих с възможността да ставам, който си поискам. Просто трябваше да напиша програма и да я пробутам на Централния през онази станция. Трябваха ми само средства за прехрана. Това последното беше малко сложничко.
Исках работа, където винаги да плащат в брой. Освен това заплатата трябваше да бъде достатъчно голяма, че да живея, както си искам.
Това значително стесняваше полето и изключваше много законни неща. Можех да си осигуря що-годе нормална автобиография, в която си поискам област и да се хвана на работа там. Ама защо?
Създадох си нова самоличност и я възприех. Онези дреболии, с които винаги си играете или отхвърляте като фриволни прищевки — точно това правех. Живеех на борда на „Протей“, който по онова време бе закотвен в едно заливче на малък остров край брега на Ню Джърси.
Започнах да уча джудо. Нали знаете, съществуват три школи: Кодокан, или чисто японският стил, Будо Куай и системата на френската федерация. Последните две до голяма степен приемат правилата на първата със следното изключение: душенето, хвърлянията, ключовете и другите работи са същите, но ги използват по-тромаво. Според тях чистият стил е разработен за нуждите на по-дребна раса и се набляга на скоростта, лостовите техники и сръчността, и не толкова на силата. Така че са се опитали да адаптират основните техники към нуждите на по-едра раса. Позволили са да се използва сила и техниките да не са чак толкова съвършени. Що се отнася до мен, това ме устройваше, защото съм едър и тромав. Само дето някой ден могат да ми видят сметката заради това, че съм толкова отпуснат. Ако изучиш Кодокан, може да си и на осемдесет години и пак да изпълняваш идеално наге-но-ката. Защото се изисква много малко усилие — всичко е техника. По моя начин обаче наближиш ли петдесетака, става все по-трудно и по-трудно, защото вече не си толкова силен като едно време. Е, все пак ми оставаха две десетилетия да усъвършенствам формата си.
Може пък да успея. По системата на Френската федерация имам
Докато се занимавах с тази усърдна физическа дейност, изкарах и един курс за ключар. Отне ми близо месец да се науча да се оправям дори с най-простата ключалка и все още смятам, че най-ефикасният начин е да разбиеш вратата с един удар, да си вземеш, каквото ти трябва и да си плюеш на петите.
Май не ставах за престъпник. Така е то — или го имаш, или го нямаш.
Изучих всяка дреболия, за която можах да се сетя, че би могла да ми свърши работа. Вероятно не съм спец по нищо, освен по собствения си странен начин на съществуване. Знам по мъничко за много езотерични неща. И имам предимството, че не съществувам.
Когато парите взеха да свършват, се срещнах с Дон Уолш. Известно ми беше кой е, макар той да не знаеше нищо за мен и се надявах никога да не узнае. Избрах него като средство за препитание.
Беше преди десет години и отгоре, и засега не мога да се оплача. В резултат на това може би дори съм станал малко по-добър с ключалките и с бойното изкуство — без да споменаваме наркотиците и подслушването.
Както и да е, това е част от цялата работа, и всяка Коледа пращам картичка на Дон.
Не знаех дали не си мислят, че блъфирам. Бяха казали, че индексът ми за насилие е нисък, което означаваше, че имат достъп до личното ми досие или до Централния. Което означаваше, че трябва да се опитам да ги задържа извън равновесие през останалото време в навечерието на РУМОКО. Но будилникът ми сочеше шест без пет, а в осем трябваше да застъпя дежурство. Ако знаеха толкова много, колкото изглеждаше, вероятно имаха достъп и до разписанието на дежурствата.
Значи, ето я пукнатината, дето я бях търсил цял месец — тук, в дланта ми в навечерието на РУМОКО. Само че ако те знаеха с колко време разполагам, за да ги обработя, вероятно щяха да ми се инатят. Нямаше как да ги държа цял ден в каютата; а единствената алтернатива беше да ги предам на охраната, преди да се явя на дежурство. Беше ми противна самата мисъл за това, тъй като не знаех дали на борда няма още от техните — които и да бяха те — или дали не са замислили още нещо, след като случая с J–9 не се бе развил според очакванията им. Ако бяха успели, със сигурност щяха да отложат пусковата дата, петнайсти септември.
Трябваше да си изработя парите, което значеше, че имам да пращам колет. Засега кутията беше доста празна.
— Господа — гласът ми звучеше странно на самия мен, а рефлексите ми като че бяха забавени. Ето защо се опитах да огранича движенията си, колкото се може повече и да говоря бавно и внимателно. — Господа, вашият ред мина. Сега е моят. — Обърнах един стол с облегалката напред и се настаних на него, облегнах пистолета на ръката си, а ръката — на облегалката. — Аз обаче — продължих — преди да пристъпя към действия, ще ви кажа какви предположения имам относно вас.
Вие не сте правителствени агенти — погледнах първо единия, после другия. — Не. Вие представлявате нечии частни интереси. Ако сте агенти, без съмнение щяхте да се уверите, че аз не съм. Вие направо стигнахте до крайност, докато ме разпитвахте по въпроса, така че моята догадка е, че сте цивилни и може би вече сте донякъде отчаяни. Това ме кара да ви свържа с опита за саботаж на J–9 днес следобед. Да, нека го наречем саботаж. Знаете, че беше саботаж и знаете че и аз го знам — тъй като аз взех мерки и не се получи, както очаквахте. Това очевидно ви е накарало да действате по начина, по който действахте тази вечер. Ето защо за това дори няма да ви питам.
Следващото, предопределено от първото ми предположение — знам, че документите ви за самоличност са истински. Мога всеки миг да ги извадя от джобовете ви, ако са там, но имената ви няма да значат нищо за мен. Затова дори няма и да ги погледна. Всъщност искам отговор само на един въпрос и вероятно той няма да навреди на вашия работодател или работодатели, които без съмнение биха отрекли, че изобщо ви познават.
Искам да знам кого представлявате.
— Защо? — попита по-едрият намръщено. Имаше белег до устната си, който не бях забелязал, когато му махнах кърпата.
