… и пак погледна часовника ми.
Шест и двайсет и пет.
Вече на няколко пъти го погледна, но аз не му обръщах внимание. Ала сега ми се стори, че това не е само желание да знае колко е часът.
— И кога ще избухне? — попитах наслуки.
— Доведи брат ми тук, за да мога да го виждам — отговори той.
— Кога ще избухне? — повторих.
— Много скоро — отвърна той — и после няма да има значение. Твърде късно се усети.
— Не мисля — изръмжах. — Но сега, след като вече знам, се налага да действам и то бързо. Така че… не се тормозете повече. Смятам да ви предам на охраната още сега.
— Ами ако ти предложим повече пари?
— Недейте. Само ще ме притесните и аз пак ще ви откажа.
— Добре. Но моля те, доведи го и се погрижи за изгарянията му.
Така и направих.
— Вие, пичове, оставате тук за малко — казах най-накрая, загасих цигарата на по-големия и отново залепих китката му за облегалката. После тръгнах към вратата.
— Ти не разбираш, нищо не разбираш! — чух глас зад себе си.
— Не се самозалъгвай — подметнах през рамо.
Не разбирах. Нищо не разбирах.
Но можех да се досетя.
Изхвърчах по коридорите и стигнах каютата на Карол Дейт. Задумках по вратата и най-накрая чух сподавени ругатни и „Изчакай!“. После вратата се отвори и тя се облещи насреща ми. Примигваше на светлината, на главата й беше нахлузена нещо като нощна шапчица и се беше загърнала в широк халат.
— Какво искаш? — попита ме тя.
— Тъкмо днес е денят — рекох. — Трябва да говоря с тебе. Мога ли да вляза?
— Не — отвърна тя. — Не съм свикнала с…
— Саботаж — извиках. — Знам. Точно за това става въпрос и още не е свършило. Моля те…
— Влез! — Изведнъж вратата се отвори широко и тя се дръпна встрани.
Влязох.
Тя затръшна вратата зад мен, облегна се на нея и каза:
— Е, какво има?
Светеше някаква мижава лампа. Забелязах разхвърляното легло, от което очевидно я бях вдигнал.
— Виж, може би онзи ден не ти разказах всичко — казах й. — Да, беше саботаж — имаше бомба и аз я обезвредих. Това е минало свършено. Днес обаче е големият ден и тепърва предстои последният опит. Знам го със сигурност. Досещам се какво е и къде се намира. Можеш ли да ми помогнеш? Искаш ли да ти помогна? Трябва да се бърза!
— Седни — рече ми тя.
— Нямаме много време.
— Седни, моля те. Трябва да се облека.
— Моля те, побързай!
Тя влезе в съседната стая и остави вратата след себе си отворена. Но аз бях зад ъгъла, така че надали я притеснявах, ако ми имаше доверие — а според мен ми имаше, защото така си и беше.
— Какво е станало? — попита ме тя сред шумоленето на дрехите.
— Според мен един или няколко от трите атомни заряда е хванат в капан, тъй че птичето ще подрани с песента, още докато си е в клетката.
— Защо? — попита тя.
— Защото в каютата ми има двама, и двамата залепени за столове, които по-рано тази вечер се опитаха да ме накарат да им обясня защо поправих J–9.
— И какво доказва това?
— Ами доста грубички бяха.
— Е, и?
— Когато аз надделях, се отнесох с тях по същия начин. И ги накарах да говорят.
— Как?
— Не ти влиза в работата. Но проговориха.
— Мога ли да ги взема от каютата ти?
— Да.
— Как така ги надви?
— Не знаеха, че имам пистолет.
— Разбирам. И аз не знаех. Ще ги пипнем, не се безпокой. Но ти ми казваш, че си ги гепил и двамата и си успял да изцедиш от тях някои отговори?
— Повече или по-малко — отвърнах. — И да, и не, и да не се вписва в протокола, ако каютата ти се подслушва. Подслушва ли се?
Тя се приближи, кимна и долепи пръст до устните си.
— Е, давай да правим нещо — подканих я аз. — По-добре да се задействаме. Не искам тия типове да прецакат съвсем проекта.
— Няма. Ще приема, че знаеш какво вършиш. Ти направи нещо, което никой не очакваше от тебе. Това от време на време се случва. Отвреме-навреме се появява по някой, който си знае идеално работата и усеща кога нещо не е наред — и на когото му пука достатъчно, че да предприеме нещо, пък майната им на торпедата. Та казваш, на борда на този кораб скоро ще избухне атомна бомба. Нали така?
— Да.
— Мислиш, че един от зарядите е бил застопорен и към него е включен таймер?
— Точно така — погледнах часовника на китката си и забелязах, че наближава седем. — На бас, че не ни остава и час.
— След малко слизат долу — съобщи тя.
— Какво смяташ да предприемеш?
Тя вдигна телефона от нощната си масичка.
— Операции, спрете предстартовото броене — нареди тя. — Свържете ме с охраната. Сержант, искам да направите някои арести. — Тя ме погледна. — Кой беше номерът на стаята ти?
— 640 — отвърнах.
— Стая 640 — повтори тя. — Двама мъже. Точно така. Да. Благодаря — и затвори.
— Ще се погрижат за тях — съобщи ми тя. — Значи според тебе някой заряд ще избухне преждевременно?
— Точно това ти казах. Два пъти.
— Можеш ли да го спреш?
— Ако съм подходящо оборудван, макар че бих предпочел да изпратиш механик…
— Давай — каза ми тя.
— Добре — и отидох за инструменти.
Върнах се в каютата й след около пет минути с тежка торба, метната през рамо.
— Наложи се да се подпиша с кръв — съобщих й, — но взех онова, което ми трябва. Защо не докараш някой свестен физик?
— Искам да си ти — рече тя. — Още от самото начало си вътре. Знаеш какво вършиш. Да пазим групата малка и сплотена.
— Кажи ми къде трябва да отида — рекох аз и тя ме поведе.
Вече беше почти седем.
Отне ми десет минути да разбера кой точно от зарядите бяха пипали.
Беше като детска игра. Бяха използвали мотора на детски конструктор за напреднали, с вградена батерия. Трябваше да се задейства от стандартен таймер-часовник, който щеше да го накара да отвори
