прекатури и падна по очи.
— Замърсихме атмосферата още повече — обади се Мартин.
— По дяволите — изръмжа Деми.
Океанът се надигна и ни връхлетя. Корабът бе на котва.
Отначало нямаше нищо. После се започна.
Корабът се разтресе като измокрено куче. Вкопчих се в парапета и се загледах нататък. Надигна се грамада от вълни, мръсни и гадни вълни, но ги обяздихме.
— Минахме първия етап — обяви Карол. — Започва да се изгражда.
Кимнах, но не казах нищо. Нямаше кой знае какво за казване.
— Нараства — обади се тя след малко и аз кимнах.
Най-накрая, по-късно същата сутрин, онова, което се бе родило, се показа на повърхността.
Дотогава водата отдавна вече вреше и кипеше. Мехурите ставаха все по-големи. Температурите паднаха. Появи се сияние.
И после изникна фантастичен кълн. Той се издигна високо-високо във въздуха, златен в утринните лъчи, като Зевс, дошъл да навести някоя от приятелките си. Всичко това бе придружено от грохот. Кълнът увисна във въздуха за няколко мига и се спусна сред дъжд от искри.
Веднага се завихриха страшни водовъртежи. Ставаха все по-силни — водите се пенеха и блестяха. Ревът ту заглъхваше, ту отново екваше. Изскочи нов филиз, и още един. Водата пламтеше под вълните. Още четири кълна, всеки по-голям от предишния…
А после взривът разтресе океана и поде „Аквина“ като приливна вълна…
Но ние бяхме готови — корабът бе специално конструиран за това — и я яхнахме.
Яздехме я дълго и нямаше край.
Изминахме мили, а ни се струваше, че сме само на една ръка разстояние.
Следващият кълн просто се издигаше ли издигаше, докато се превърна в безкрайна колона. Тя прониза небето и започна да се смрачава. Колоната започна да набъбва и в основата й запламтяха огньове.
След време цялото небе вече беше потъмняло; фин прах изпълни въздуха, очите, дробовете. Отвреме- навреме в далечината прелиташе облак сажди като ято черни птици. Запалих цигара, за да предпазя дробовете си от замърсяване и гледах как огньовете се разпалват.
Бяхме накарали вечерта да подрани и морето потъмня. Самият Кракен, събуден, сигурно лижеше черупката ни. Сиянието се усили и пред очите ни изникна тъмен силует.
РУМОКО.
Беше конусът. Изкуствено създаденият остров. Парче от самата отдавна потънала Атлантида, може би, се издигаше там, в далечината. Човекът бе успял да създаде суша. Един ден той щеше да е годен за обитаване. Ако можехме да създадем архипелаг…
Да. Може би втора Япония. Повече място за набъбващото човечество. Повече място за живеене.
Защо ме бяха разпитвали? Кой ли беше против това? Това бе добро, виждах го.
Махнах се. Прибрах се и вечерях.
Карол дойде в столовата и спря при мен, сякаш случайно. Кимнах, тя седна и поръча.
— Здрасти.
— Здрасти.
— Може би вече си премислил едно-друго? — каза тя между салатата и ерзац-телешкото.
— Да — отвърнах.
— Какви са резултатите?
— Все още не знам. Беше ужасно внезапно и, честно казано, би ми харесала възможността да имам време да те опозная повече.
— Което ще рече какво?
— Има един такъв древен обичай, познат като „ходене“. Нека известно време го попрактикуваме.
— Не ме харесваш ли? Сравних индексите ни за съвместимост. Те показват, че заедно ще ни е добре — тоест, като те приемам на доверие — но мисля, освен това знам за тебе още доста неща.
— Като не броим факта че не съм за продан, какво означава това?
— Направих доста догадки и според мен бих се разбирала чудесно с индивидуалист, който знае как да си играе с машините.
Известно ми беше, че столовата се подслушва и предполагах че тя не знае, че аз знам. Затова си имаше основание да каже онова, което току-що бе казала — и мислеше, че аз не го знам.
— Извинявай! Много бързаш — казах. — Дай на човека шанс, става ли?
— Защо не отидем някъде да поговорим за това?
На този етап вече бяхме стигнали до десерта.
— Къде?
— На Шпицберген.
Замислих се и кимнах:
— Добре.
— След час и половина ще съм готова.
— Олеле! — възкликнах. — Аз си мислех че имаш предвид например тази събота и неделя. Има още тестове, които трябва да се проведат, а аз — дежурства по график.
— Но работата ти тук вече приключи, не е ли така?
Захванах се с десерта — ябълков пай, при това доста вкусен, с бучка чедър — като си пийвах и кафето. Заклатих бавно глава над чашата.
— Мога да ти отменя дежурството за един ден — каза ми тя. — Нищо лошо няма да стане.
— Извинявай, резултатите от тестовете ме интересуват. Нека да е в събота и неделя.
Тя като че се замисли над това.
— Става — кимна най-накрая и аз продължих с десерта.
„Става“ вместо „да“, „добре“ или „ясно“ явно беше нещо като ключова дума. Или може би нещо друго, което тя направи или каза. Не знам. Вече не ми и пука.
Когато излязохме от столовата, тя вървеше малко пред мен. Аз отворих вратата пред нея и от двете страни към мен пристъпиха двама мъже.
Тя се спря и се обърна.
— Не си прави труда да го казваш — казах. — Не бях достатъчно бърз и сега съм арестуван. Моля те, не ми чети правата. Знам какви са. — Вдигнах ръце, щом видях желязото в ръката на единия. — Весела коледа — добавих.
Тя обаче все пак ми прочете правата, а аз през цялото време я гледах втренчено. Не смееше да ме погледне в очите.
По дяволите, това нейно предложение беше твърде хубаво, за да бъде истина. Според мен не беше много-много свикнала да играе тази роля, обаче — аз нехайно се зачудих дали не би го изтърпяла, ако обстоятелствата го налагаха. Но беше права, че работата ми на борда на „Аквина“ е приключила. Трябваше да се задействам и да се погрижа Алберт Швайцер да умре през идните двайсет и четири часа.
— Довечера наистина ще заминеш за Шиипберген — рече ми тя. — Там условията за разпит са по- добри.
Сякаш ми четеше мислите, тя добави:
— Тъй като изглеждаш донякъде опасен, бих те осведомила, че придружителите ти са много добре обучени мъже.
— Значи ти все пак няма да дойдеш с мен?
— Боя се, че не.
— Много лошо. Тогава трябва да си кажем сбогом. Искаше ми се да те опозная по-добре.
— Това не значеше нищо! — заяви тя. — Трябваше просто да те закараме там.
— Може би. Но ти винаги ще се чудиш и никога няма да го узнаеш.
— Боя се, че се налага да ви сложим белезници — обади се единият от мъжете.
Протегнах ръце и той почти извинително добави:
— Не, сър. Зад гърба, моля.
