оловния капак. Проклетата пущина щеше да избухне, докато пада надолу.
За да я обезвредя, ми трябваха по-малко от десет минути.
Застанахме до парапета и аз се облегнах.
— Добре — въздъхнах.
— Много добре — обади се тя. — Докато не съм забравила, много внимавай. Предстои да станеш обект на най-голямото разследване, което някога съм предприемала.
— Давай! Чист съм като сняг и като лебедов пух.
— Ти не си истински — заяви тя. — Такива хора като тебе не ги произвеждат.
— Пипни ме — отвърнах. — Съжалявам, ако това, че съществувам не ти харесва.
— Ако някоя нощ не се превърнеш на жаба, едно момиче би се научило да те харесва.
— Това момиче трябва да е изключително тъпо — рекох.
Тя ме изгледа странно, но аз не си направих труда дори да се опитам да изтълкувам погледа й.
След това ме погледна право в очите.
— Ти имаш някаква тайна, която не разбирам съвсем — каза тя. — Приличаш на остатък от Едно време.
— Може и да съм. Виж, вече ми каза, че съм ти помогнал. Защо не оставиш нещата така? Не съм направил нищо лошо.
— Трябва да си върша работата. Но от друга страна, ти си прав. Помогна ми и всъщност не си нарушил никакви правила… Освен във връзка с J–9, за което съм сигурна, че никой няма да ти причини никакви неприятности. От друга страна, трябва да пиша доклад. При необходимост действията ти ще заемат видно място в него. Не мога просто да ги премълча.
— Не съм искал това — рекох.
— А какво искаш?
Стигне ли веднъж до Централния, знаех, че мога да го ликвидирам. Но преди това щеше да мине през една камара хора. Те можеха да ме вкарат в някоя беля.
— Ти държиш групата малка и сплотена — рекох аз. — Би могла да се лишиш от един човек.
— Не.
— Добре. Тогава може от самото начало да бъда призован на служба.
— Така по̀ бива.
— Съгласна ли си?
— Ще видя какво мога да направя.
— Това ми стига. Благодаря ти.
— Какво ще правиш като си свършиш работата тук?
— Не знам. Може да замина на почивка.
— Сам ли?
— Може би.
— Виж какво, харесваш ми. Ще направя, каквото мога, за да те овардя от неприятности.
— Ще съм ти благодарен.
— Ти май имаш отговор за всичко.
— Благодаря.
— А момиче?
— Какво момиче?
— Би ли взел някое момиче да ти помага, с каквото и да се занимаваш?
— Мислех, че работата ти тук е доста добра.
— Така е. Не говоря за това. Питах те имаш ли си.
— Какво да си имам?
— Стига си се правил на глупак. Питам те имаш ли си момиче.
— Не.
— Е?
— Ти не си наред — казах й. — Какво, по дяволите, бих могъл да правя с разузнавачка до себе си? Да не би да искаш да ми кажеш, че би рискувала да бачкаш в един екип с непознат?
— Наблюдавах те в действие и не ме е страх от теб. Да, бих рискувала.
— Това е най-странното предложение, което съм получавал някога.
— Мисли бързо — рече ми тя.
— Не знаеш в какво искаш да се набуташ — казах.
— Ами ако те харесвам — ужасно много?
— Е, обезвредих ти бомбата…
— Не ти говоря за благодарност. Но все пак ти благодаря, де. Както разбирам, отговорът ти е „не“.
— Престани! Не можеш ли да дадеш на човек възможност да си помисли?
— Добре — рече тя и ми обърна гръб.
— Чакай! Недей така. Наистина страшно си падам по тебе, но от толкова години съм закоравял ерген. Ти за мен си усложнение.
— Нека погледнем по този начин — каза ми тя. — Ти си по-различен и аз го знам. Бих желала да правя нещо по-различно.
— Като например?
— Да лъжа компютрите и да не ми пука.
— Кое те кара да го кажеш?
— Това е единственият отговор, ако ти си истински.
— Истински съм.
— Значи знаеш как да прецакаш системата.
— Съмнявам се.
— Вземи и мен — погледна ме тя. — Искам и аз да правя същото.
И аз я погледнах. Кичурче коса докосваше бузата й. Като че всеки миг щеше да се разплаче.
— Аз съм последният ти шанс, нали? Срещна ме в странен момент от живота си и искаш да рискуваш.
— Да.
— Ти не си наред, а аз не мога да ти дам сигурност, освен ако не искаш от мен да изляза от играта — а аз не мога. Играя по собствените си правила, обаче — и те са малко странни. Ако ние с тебе се съберем, сигурно ще останеш млада вдовица. Така че трябва да се съобразиш и с това.
— Достатъчно си корав, че да обезвреждаш бомби.
— Рано ще легна в гроба. Правя много глупости, когато ми се налага.
— Аз май съм се влюбила в теб.
— Тогава, за Бога, нека говорим по-късно. Точно в момента има много неща, за които да мисля.
— Добре.
— Ти си тъпа кучка.
— Не мисля.
— Е, ще видим.
След като се събудих от един от най-дълбоките сънища в живота ми, отидох и застъпих дежурство.
— Закъсня — рече Мори.
— Ами кажи им тогава да ме отрежат.
После отидох и започнах да наблюдавам самата операция.
РУМОКО беше в действие.
Те слязоха долу — Мартин и Деми — и сложиха заряда. Направиха необходимото и излязоха. Всичко беше готово и чакаше радиосигнала. Каютата ми бе опразнена от натрапници, за което бях благодарен.
Отдалечихме се достатъчно и дадоха сигнала.
Отначало всичко бе спокойно. После бомбата избухна.
Видях как един мъж се изправи на носа на кораба. Беше стар и побелял, с широкопола шапка. Той се
