Името ми е легион

От друга страна, бих казал че след като всичко в днешно време се контролира, бихме могли да контролираме и населението. Аз дори ще си спретна самоличност — всъщност много самоличности — и ще гласувам за това, ако се стигне до референдум. Според мен трябва да се строят повече градове-мехури и да се увеличат начинанията във връзка с космическите изследвания. Но никога повече РУМОКО. Не.

Въпреки резервите си от миналото почвам да действам на своя глава. Уолш никога няма да разбере. Надявам се, че и никой друг никога няма да разбере. Не съм алтруист, но като че дължа нещичко на расата, от която смуча кръв. В края на краищата, някога и аз й принадлежах…

Ще се възползвам от това, че не съществувам и ще саботирам тази гадост така, че да си остане последна.

Как?

Ами поне ще се погрижа да го превърна в Кракатао.

В резултат на последното Централния научи доста неща за магмата, а като последица от това — и аз.

Ще манипулирам заряда и може би дори ще го направя множествен.

И когато бебето изплаче, ще съм се погрижил това да е най-страшният сеизмичен трус, който помни човечеството. Сигурно няма да е много трудно да се постигне.

Може би ще убия хиляди хора. Без съмнение ще убия някого. Както и да е — когато РУМОКО пропука Ню Сейлъм, мнозина толкова се уплашиха, че според мен РУМОКО II ще изпоплаши още повече. Надявам се, че по това време мнозина ще карат отпуските си на пътешествия с кораби. Прибавете и факта, че знам как плъзва един слух и мога сам да ги пускам. И ще го направя.

Или поне ще разчистя палубите, доколкото мога.

Ще постигнат резултати, проектантите де — като например цял Еверест посред Атлантика и някой и друг пропукан купол. Засмей се — значи ти си добър човек.

Сложих примамката и хвърлих въдицата. Бил отпи от портокаловия сок, а аз дръпнах от цигарата.

— Напоследък си инженер консултант, така ли? — попита ме той.

— Ъ-хъ.

— И сега какво смяташ да правиш?

— Намислил съм една работа. Малко е сложничка.

— Ще се хванеш ли?

— Да.

— Понякога ми се ще да бях такъв като тебе.

— Недей. Не си струва.

Загледах се в тъмните води, способни да раждат чудеса. Утринното слънце току-що бе близнало вълните и решението ми беше, така да се каже, твърдо. Вятърът бе хладен и приятен. Небето днес щеше да е красиво. Личеше си по разкъсаните облаци.

— Звучи ми интересно. Значи, казваш, разрушителна работа?

И аз, Юда Искариот, го погледнах и рекох:

— Подай ми кутията със стръвта. Май нещо се е закачило на въдицата.

— И на моята. Чакай малко.

Денят се изсипа върху палубата като куп сребърни долари.

Извадих моята риба и я треснах милосърдно с тоягата по тила.

Продължавах да си повтарям, че не съществувам. Надявам се да е вярно, макар и да чувствам, че не е. Сякаш под всяко мярнало се зайче по вълните виждам лицето на стария Колгейт.

Ева, Ева…

Прости ми, моя Ева. Как искам дланта ти да докосне челото ми.

Красиво е — среброто. Тази сутрин вълните са синьозелени и Боже, колко е красива светлината!

— Ето ти стръвта.

— Благодаря.

Взех я и отплавахме.

Всъщност всеки умира някога, отбелязах аз. Но от това не ми стана по-добре.

Ала всъщност от нищо не би могло да ми стане по-добре.

Следващата картичка ще е за Коледа, както обикновено, Дон, но този път година по-късно.

Никога не ме питай защо.

Част втора’Кйваллл’кйе’к’куутай’ллл’кйе’к

След като всички си тръгнаха, дълго след това, щом падна късна нощ, ясна и чиста, а светещите й, пулсиращи рояци се отразиха в хладното течение на Гълфстрийм под станцията, аз седнах на шезлонга на малката веранда зад дома ми — да пийна бира и да гледам как отминават звездите.

Чувствата ми представляваха объркана смесица и още не бях решил какво точно да правя с онова, което ми бе останало.

Беше странно. Можех отново да приведа всичко в пълен ред, като реша да забравя дреболиите, за които нямах обяснение. Вече бях постигнал онова, което си бях поставил за цел. Просто трябваше да ударя един печат „ПРИКЛЮЧЕНО“ върху досието в ума ми, да се махна, да си взема парите и да си живея дълго и честито.

Никой никога нямаше да разбере, пък и на никого нямаше да му пука за онези дреболии, които ме тревожеха. Нищо не ме задължаваше да продължавам да се занимавам с всичко това.

Само дето…

Може би това наистина е задължение. Поне от време на време го чувствах като натрапчив импулс — а инак можех да успокоявам чувството си за дълг и свободна воля, като използвам по- приятни думички.

Кое е това ли? Това, че притежавам главен мозък на примат, в който браздата на любопитството е дълбоко врязана, за добро или за зло.

Но трябваше да поостана още малко на станцията, от приличие.

Отпих нова глътка от бирата.

Да, исках още отговори. Които да потънат в бездънната бразда.

Можех и да се поогледам още малко. Да, реших. Ще го направя.

Извадих цигара и поднесох огънчето към нея. И тогава пламъкът привлече вниманието ми.

Вглеждах се в струящия огнен език, който осветяваше дланта ми и извитите пръсти на лявата ръка, с която го засланях от нощния вятър. Изглеждаше чист като звездната светлина, сякаш разтопен, като течно масло, обагрен в оранжево, със син ореол, а червеният фитил се мяркаше от време на време и сияеше, полускрит, като душа. И тогава засвири музиката…

Музика е най-уместната дума, за която се сещам — двете бяха подобни по същност, макар че всъщност това беше нещо, което никога досега не бях изпитвал. Всъщност то не беше звук. Идваше така, както идва споменът, без да му е нужен външен стимул. После — нещо се препъна, нещо се отприщи — чувствата ми се размърдаха. Не емоции, не нещо толкова конкретно като тях, а по-скоро нарастващо чувство на еуфория, радост, чудо, всички те ме връхлетяха наведнъж като приливна вълна. Какви бяха прогресиите, какви — съчетанията, какво беше всъщност това, аз не знаех. Но то бе наситена красота, красива наситеност, и аз бях част от нея. Сякаш изживявах нещо непознато на никого досега, нещо космическо, великолепно, повсеместно, ала обикновено пренебрегвано.

И с някакво особено неясно усилие, взели едва доловимо решение, пръстите на лявата ми ръка трепнаха — колкото да влязат в пламъка.

Болката прекъсна мигом унеса; затворих запалката и скочих на крака, а през ума ми се вихреше порой от догадки. Обърнах се и се втурнах през жужащото изкуствено островче към няколкото струпани тъмни сгради, където се намираха музеят, библиотеката, канцелариите.

Но докато тичах нататък, ме връхлетя още нещо. Само че този път не беше величественото, подобно на музика чувство, докоснало ме само преди миг. Сега бе злокобно и ми вдъхваше страх, който, въпреки че знаех колко е ирационален, си беше съвсем реален, придружен с изкривяване на възприятията, което сигурно ме е накарало да се въртя в кръг, докато тичах. Повърхността, по която бягах, се люлееше и