клатушкаше; звездите, сградите, океанът — всичко — ту прииждаше, ту се отдръпваше, връхлиташе и се оттегляше в ритъм, от който ми се гадеше. На няколко пъти падах, ставах, втурвах се нататък. Знам, че на места съм и пълзял. Затворих очи, но това не ми помогна, защото всичко беше изкривено, пулсираше, мърдаше — ужасна вътрешност зад външността.
Ала това бяха само няколко стотици ярда, каквото и да сочеха знаците и поличбите, и най-накрая отпуснах ръце на стената, добрах се до вратата, отворих я и влязох вътре.
Още една врата и се озовах в библиотеката. Стори ми се, че минаха години, докато търсех опипом ключа за лампата.
Залитнах към бюрото, сборих се с едно чекмедже и изтръгнах от него отвертка.
После, на четири крака, като скърцах със зъби, стигнах терминала за далечна свръзка на Информационната мрежа. Стоварих се върху контролното табло. Успях да натисна копчетата и то оживя.
После, все още на колене, свалих панела отляво. Падна на пода с грохот, който се заби в мозъка ми като рояк копия. Но вътрешността се оголи. Три малки промени — и вече можех да предавам информация, която най-накрая стигаше до Централния. Реших да ги нанеса и да изпратя двата сигнала, за които се сещах, че биха нанесли най-голяма вреда там. Освен това можеха да се завърнат някой ден и да повдигнат един въпрос, който щеше да доведе до унищожението на онова, заради което сега бях измъчван.
— Сериозно говоря! — казах на глас. — Престани веднага! Или наистина ще го направя!
… все едно сваляш чифт непознати очила: побесняла реалност.
Изправих се и изключих таблото.
Реших, че първото нещо, което трябва да направя, е да изпуша най-после тая цигара.
Щом дръпнах за трети път, чух как външната врата се отваря и затваря.
Доктор Бартелми — нисък, загорял, побелял и жилав, влезе в стаята, опулил сините си очи, вдигнал ръка.
— Джим! Какво става?
— Нищо — отвърнах. — Нищо.
— Видях те как тичаше. И как падна.
— Реших да спринтирам дотук. Подхлъзнах се. Разтегнах мускул. Нищо ми няма.
— Какво си се разбързал толкова?
— Нерви. Още съм изнервен и разстроен. Трябваше да потичам, да направя нещо, за да го изкарам от себе си. Реших да притичам дотук и да си взема някоя книга за приспиване.
— Мога да ти дам успокоително.
— Не, не, добре съм. Благодаря. Не искам.
— Какво правеше с машината? Нали знаеш, че не бива да бърникаме в…
— Страничният панел падна, когато минах покрай нея. Тъкмо смятах да го завинтя обратно — размахах отвертката. — Сигурно винтчетата са се разхлабили.
— О…
Клекнах и го завинтих. През това време телефонът иззвъня. Бартелми отиде до бюрото и вдигна слушалката.
— Да, момент — каза той след малко и се обърна. — Тебе търсят.
— Така ли?
Приближих се до бюрото, взех слушалката, пуснах отвертката в чекмеджето и го затворих.
— Ало?
— Така — каза гласът, — според мен най-добре ще е да поговорим. Ще дойдеш ли да се видим?
— Ти къде си?
— Вкъщи.
— Добре. Ще дойда.
Затворих.
— В края на краищата книгата няма да ми трябва — обявих. — Ще намина към Андрос.
— Късничко е. Сигурен ли си, че искаш точно това?
— О, вече съм добре — отвърнах. — Извинявай, че те притесних.
Той като че си поотдъхна. Поне се поотпусна и се усмихна едва-едва.
— Може би аз трябва да изпия успокоителното — рече той. — Всичко, което стана… Нали разбираш. Уплаши ме.
— Е, станалото станало. Всичко свърши, край.
— Прав си, разбира се… Е, приятно прекарване и въобще…
Той тръгна към вратата. Последвах го и угасих пътьом лампата.
— Ами, лека нощ.
— Лека нощ.
Той се отправи към квартирата си, а аз поех надолу към доковете. Реших да пътувам с „Изабела“ и я открих. Мигове по-късно, докато вървях нататък, продължавах да се чудя. Любопитството вероятно ще се окаже естествения начин да решим проблема с пренаселеността.
На Първи май — сравнително скоро, макар да ми изглеждаше, че е било отдавна — седях в дъното на един бар до „Капитан Тони“ в Кий Уест, вдясно, до камината, и си пиех традиционната бира. Вече минаваше единайсет и тъкмо реших да отпиша днешния ден, когато през голямата отворена входна врата влезе Дон. Огледа се, погледът му се плъзна покрай мен, забеляза едно свободно столче до предния ъгъл на бара, седна и си поръча. Между нас имаше твърде много хора, а и тъкмо тогава групата се върна на сцената и пак подхвана някакво шумно парче. Така че известно време просто седяхме и както предполагам, се чудехме.
След десетина-петнайсет минути той стана и тръгна към тоалетната, като заобиколи бара от другата страна. След малко се върна, но този път мина от страната, където бях аз.
— Бил! — Тупна ме силно по рамото той. — К’во правиш тука, бе?
Обърнах се, изгледах го и се ухилих.
— Сам! Мили Боже!
Ръкувахме се.
— Тука е много шумно и не можем да се чуем — рече той. — Хайде да отидем някъде другаде.
— Бива.
След малко се намерихме на сумрачен, пустинен плаж. Усещахме соления дъх на океана, вслушвахме се в прибоя, от време на време ни опръскваше по някоя капка.
— Знаеше ли, че течението Флорида пренася над два милиона тона уран покрай тукашния бряг всяка година? — стисна рамото ми той.
— Честно казано, не — отвърнах.
— Е, ами така е. Какво ти е известно за делфините?
— Това по̀ бива — рекох. — Те са красиви, дружелюбни същества, толкова добре приспособили се към средата, в която живеят, че не им се налага да я замърсяват, за да живеят така, както явно им харесва. Те са високоинтелигентни, отзивчиви и като че лишени от всякаква злоба. Те…
— Достатъчно — той вдигна ръка. — Значи обичаш делфините. Знаех си, че точно това ще кажеш. Понякога ми напомняш на делфин — плуваш през живота, без да оставяш следа и ми носиш разни неща.
— Ти само редовно ми давай риба, това ми стига.
Той кимна.
— Както обикновено. Но този път би трябвало да е нещо относително лесно, „да или не“, и да не ти отнеме много време. Всъщност, съвсем близо оттук е, а инцидентът стана само преди няколко дни.
— О! И за какво става въпрос?
— Бих искал да отхвърля от ято делфини обвинение в убийство на човек — отвърна той.
Ако бе очаквал да кажа нещо, то го разочаровах. Спомних си за един репортаж във вестниците от миналата седмица. Двама плувци с водолазни костюми били убити в един от подводните паркове някъде на изток, горе-долу по същото време, когато в тази област част от делфините започнали да се държат много
