— Благодаря.
Тръгнах наляво, той — надясно, и толкова.
Станция Едно беше нещо като нервен център на областта. Това ще рече, че беше по-голяма от останалите цехове за извличане на уран и в нея се намираха офисите, няколко лаборатории, музей, болница, квартири, и няколко места за отдих и развлечение. Това беше изкуствен остров, фиксирана платформа с диаметър около седемстотин фута в диаметър, който държеше под наблюдение и обслужваше още осем станции в областта. Намираше се на един хвърлей място от Андрос, най-големият от Бахамските острови, и ако обичате около вас да има много вода, а аз обичам, то бихте намерили живота тук за тих и спокоен, и немалко привлекателен.
След обиколката и запознанствата през този първи ден разбрах, че задълженията ми ще представляват около една трета рутина и две трети реакция на обстоятелствата. Рутинната част — това беше инспекцията и превантивната поддръжка. Останалото бяха непредвидени поправки — обикновената работа за подводен монтьор при нужда.
Доктор Ленърд Бартелми, директорът на станцията, беше човекът, който ме посрещна и ме разведе из острова: приятен дребосък, който явно много обичаше да говори за работата си, на средна възраст, вдовец, за когото Станцията беше дом вече пет години. Първият човек, с когото ме запозна, беше Франк Кашел, когото намерихме в главната лаборатория — дъвчеше сандвич и чакаше да приключи някакъв тест.
Франк преглътна и се усмихна, стана и се ръкува с мен, а Бартелми ме представи:
— Това е новият, Джеймс Мадисън.
Франк беше тъмнокос, с тук-таме прошарена коса, няколко бръчки, които подчертаваха изсечената му челюст и малко шкембенце над колана.
— Радвам се, че си при нас — каза той. — Оглеждай се за хубави камъни и ми донасяй по някоя коралова китка от време на време. Ще се разберем.
— Хобито на Франк е да събира минерали — обясни Бартелми. — Музейната сбирка е негово дело. След малко ще минем оттам и ще я видиш. Доста е интересна.
Кимнах.
— Добре. Ще запомня. Ще видя какво мога да ти донеса.
— Разбираш ли от камъни? — попита ме Франк.
— Малко. Навремето бях доста запален.
— Е, това е добре.
Щом се отдалечи, Бартелми отбеляза:
— Той припечелва и по нещичко настрани като продава образци на изложби на скъпоценни камъни. Аз бих имал едно наум, преди да му отделя твърде много от свободното си време и от намерените от мен образци.
— О…
— Искам да кажа, ако ще му правиш по-редовно такива услуги, то трябва ясно да му дадеш да разбере, че искаш и процент.
— Ясно. Благодаря.
— Не ме разбирай погрешно — рече той. — Франк си е много свестен. Само дето е малко отнесен.
— От колко време е тук?
— От около две години. Геофизик. Много стабилен.
Спряхме до склада с оборудването, където се запознах с Анди Диймс и Пол Картър: първият, слаб и донякъде злокобен на вид заради белезите на лявата му буза, които буйната му брада не успяваше да скрие съвсем. Другият — висок, рус, гладко обръснат и някъде между якичък и дебел. Когато влязохме, те чистеха някакви резервоари; обърсаха си ръцете, ръкувахме се, казаха че се радвали да се запознаем. И двамата работеха същото, което щях да върша и аз — всъщност според изискванията трябваше да бъдем четирима и да работим по двойки. Четвъртият беше Пол Валънс, който в момента бе навън заедно с Роналд Дейвис, шефа на лодките — сменяха пакет инструменти в една шамандура за вземане на проби. Както разбрах, Пол бил партньорът на Майк, двамата били приятели още от службата във флотата. Щяхме да работим двамата в екип през повечето време.
— Скоро и ти ще изпаднеш до това нещастно състояние — бодро ми рече Картър на тръгване. — Наслаждавай се на утрото. Късай розови пъпки.
— Гадно ти е, защото се потиш направо неприлично — отбеляза Диймс.
— Кажи го на жлезите ми.
Докато прекосявахме островчето, Бартелми обясни, че Диймс бил най-способният водолаз, когото познавал. Известно време бил живял в град-мехур, загубил жена си и дъщеря си при катастрофата РУМОКО II и се качил на повърхността за постоянно. Картър бе дошъл от Западния бряг преди около пет месеца веднага след развод или раздяла, много-много не му се говорело за това. Бил нает от „Белтрейн“ и помолил да го прехвърлят.
Бартелми ме заведе във втората лаборатория, която в момента беше празна, така че можах да се възхитя на огромната светеща карта на моретата около Андрос — мъниста от светлина сочеше местоположението и състоянието на устройствата, поддържащи звуковите „стени“ около парковете и станциите. Забелязах, че сме обградени от граница, която обхваща и най-близкия парк.
— В кой парк се случи инцидентът? — попитах.
Бартелми се обърна и се втренчи в мен:
— Стана малко по-далече, ето там — посочи той. — Към североизточния край. Какво си чувал за това?
— Само онова, което пишеше по вестниците — отвърнах. — Откриха ли нещо?
— Не. Нищо.
С пръст проследих обърнатото L от светлини, което очертаваше района.
— Никакви дупки в „стената“? — попитах.
— От много време не са се случвали аварии.
— Мислиш ли, че е било делфин?
Той сви рамене.
— Аз съм химик, не съм специалист по делфините. Но от всичко, което прочетох, ме порази това, че има делфини и делфини. Типичният делфин като че е съвсем миролюбив, с интелигентност, вероятно равна на нашата. Освен това те следват добрата стара нормална крива на разпределение — болшинството в средата, неколцина идиоти в единия край и неколцина гении в другия. Може да го е направил слабоумен делфин, неспособен да отговаря за действията си. Или някой делфински Разколников. Повечето от онова, което е известно за тях, се знае от изследванията върху типични екземпляри. Статистически погледнато, за сравнително краткия срок, откакто се провеждат подобни изследвания, не би могло да бъде иначе. Така че какво знаем за техните психични отклонения? На практика нищо — той отново сви рамене. — Така че да, според мен е възможно — завърши накрая.
Бях се замислил за един град-мехур и за хора, които никога не бях срещал, и се зачудих дали на делфините някога им се случва да се чувстват скапано, да се чувстват адски виновни и нещастни заради нещо, което са направили. Отпратих мисълта обратно там, откъдето бе дошла, и точно тогава той каза:
— Надявам се, че не се тревожиш заради…
— Любопитен съм — прекъснах го. — И донякъде загрижен. Нормално е.
Бартелми се обърна. Последвах го до вратата и той рече:
— Е, първо трябва добре да запомниш, че е станало доста далеч оттук, на североизток, в самия парк. Там ние нямаме никакви действащи устройства, така че задълженията ти изобщо няма да ти налагат да се приближаваш до мястото, където се е случило нещастието. Второ, екип от Института по делфинология претърсва целия район, включително и нашия анекс, с инструменти за подводно издирване. Трето, до второ нареждане всяка област, където се налага да се потопи някой от нашите, ще бъде под постоянно сонарко сканиране — а при всички дълбинни гмуркания освен това ще се използват клетки против акули и потопяеми камери за декомпресия, за всеки случай. Освен това ще ти бъде предоставено оръжие — дълга метална тръба със заряд и гилза — която може да прогони разярен делфин или акула.
— Добре — кимнах аз, щом се насочихме към следващата групичка сгради — Това ме кара да се
