чувствам много по-спокойно.

— И без това смятах след малко да подхвана темата — каза той. — Обаче търсех най-добрия начин да започна. Сега и на мен ми е по-добре… ето тук са офисите. По това време трябва да са празни.

Той отвори вратата и аз го последвах вътре: бюра, паравани, шкафове с папки, офис машини, водоохладител — нищо необичайно — и, както каза той, нямаше жива душа. Преминахме по централния коридор и излязохме през вратата в дъното, а после прекосихме малката алея, която разделяше сградата от съседната. Влязохме.

— Това е нашият музей — обясни той. — Сам Белтрейн реши, че ще е хубаво да имаме малък музей и да го показваме на посетителите. Пълен е с разни морски неща и с няколко макета на нашите машини.

Кимнах и се огледах. Поне макетите не доминираха, както бях очаквал. Подът бе покрит със зелена настилка, а една миниатюрна версия на станцията бе изложена в подобна на маса витрина до вратата — отдолу се виждаше цялото оборудване. На полиците по стената отзад бяха подредени няколко макета в уголемен мащаб на най-важните компоненти и табели с обяснения и исторически сведения. Старинно оръдие, два фенера, няколко токи на колани, няколко монети и някакви ръждясали инструменти бяха изложени наблизо — били извадени от вековния кораб, потънал недалеч от станцията, както пишеше на табелата. На отсрещната стена бяха изложени скелети на морски животни — по-големите се намираха най- отпред, във витрини. Бяха придружени с цветни скици на животните в плът и кръв, с перки — като се започне от мънички рибета и се стигне до делфин, заедно с чучело на акула в естествена големина; реших някой път да дойда сам и да го разгледам малко по-внимателно. Имаше голяма секция, където бе изложена сбирката на Франк Кашел, старателно подредена и с етикети. Беше отделена от рибите със стъкло, а на стената беше закачен малко странен, но все пак привлекателен акварел, озаглавен „Силуетът на Майами“. В долния ъгъл бе надраскано името „Кашел“.

— О, Франк рисува — възкликнах. — Не е лошо.

— Не, това е на жена му, Линда — поясни ми той. — Ще се запознаеш с нея след малко. Би трябвало да е в съседната стая. Тя е библиотекарка и се занимава с цялата канцеларска работа.

И така, минахме през вратата, която водеше към библиотеката, и видях Линда Кашел — седеше зад едно бюро и пишеше. Щом влязохме, вдигна поглед. Изглеждаше на двайсет и пет-шест години. Косата й беше дълга, изрусяла от слънцето, прибрана назад и прикрепена с инкрустирана шнола. Сини очи на издължено лице с ямичка на брадичката, леко чип нос, рояк лунички и много равни и много бели зъби, които блеснаха, щом Бартелми я поздрави и ни запозна.

— Когато и да решите да вземете книга, заповядайте — каза тя.

Огледах рафтовете, секциите, машините.

— Имаме добри копия от стандартните справочници, които често използваме — каза тя. — Мога да взема факсимилета на всичко друго по заявка от предния ден. Това там е белетристика и разни по-леки неща — тя посочи една секция до прозореца. — После са онези рафтове с касетите отдясно, предимно подводни шумове — звуците, които издават рибите, такива работи, част от постоянните проучвания, които извършваме за Националната научна фондация, а последната секция е с музика, за наше собствено удоволствие. Всичко е описано тук — тя стана и потупа едно устройство за архивиране с индекс-таблица отстрани. — Ако искате да вземете нещо, а тук няма никой, бих ви била благодарна, ако запишете каталожния номер, името си и на коя дата сте взели книгата. — Тя погледна тетрадката за регистриране на бюрото. — А ако искате да задържите нещо повече от седмица, моля ви, само ми кажете. В долното чекмедже има и сандъче с инструменти, в случай, че ви потрябват клещи например. Да не забравите да ги приберете после пак там. Май за друго не мога да се сетя — завърши тя. — Имате ли въпроси?

— Напоследък рисувате ли? — попитах.

— А — отвърна тя и отново седна. — Видели сте акварела ми. Боя се, че надали ще стигна по-далеч от музея в съседната стая. Почти съм се отказала вече. Знам, че не съм чак толкова добра.

— На мен доста ми хареса.

Тя изкриви уста.

— Когато стана по-стара и по-мъдра и вече не съм тук, може пак да опитам. Вече всичко съм опитала на тема вода и брегове.

Усмихнах се — не можех да се сетя какво още да кажа. Тя също се усмихна. После си тръгнахме и Бартелми ме пусна да се нанеса в къщичката си, бившата квартира на Майкъл Торили. Настаних се.

След като обядвах, отидох да работя с Диймс и Картър в склада за оборудване. Така свършихме по- рано. Тъй като беше още много рано за вечеря, те ми предложиха да поплуваме и да разгледаме потъналия кораб.

Намираше се на около четвърт миля южно от станцията, извън „стената“, на дълбочина може би двайсет клафтера — поне това, което е останало от него, и изглеждаше зловещо — такива руини винаги са зловещи — в трепкащите лъчи на нашите фенери. Счупена мачта, прекършен бушприт, продънена палуба и смачкан планшир се виждаха над калта; развълнуван рояк дребни рибки, които ние разтревожихме, с каквото и да се занимаваха там вътре в черупката и край нея, частичната завеса от водорасли, ту придърпвана, ту отмятана от вълните — това беше всичко останало от нечии надежди за успешно пътуване, от труда на корабостроителите и може би от известен брой хора, чийто последен спомен беше за буря или за меч, и после внезапно разгъналите се спирали, сиви, сини, зелени, студени.

Или може би тези хора са успели да стигнат до Андрос и да вечерят като нас по-късно. Ядохме в едно ресторантче с карирани покривки в бяло и червено край брега; по крайбрежната ивица беше струпано кажи-речи всичко създадено от човека. Вътрешността на Андрос гъмжеше от мангрови блата, махагонови и борови гори, гълъби, патици, пъдпъдъци, гугутки и чикчарни. Храната беше вкусна; бях гладен.

После поседяхме, пушехме и си приказвахме. Все още не бях се запознал с Пол Валънс, но на другия ден двамата трябваше да работим в екип. Попитах Диймс що за човек е той.

— Едър мъж — отвърна той. — Горе-долу колкото тебе, само че хубав. Един такъв затворен. Много добър гмуркач. Двамата с Майк всяка събота и неделя обикаляха из Карибието. Сигурно на всеки остров си има гадже, бас ловя.

— Той как… понася станалото?

— Май доста добре, като го гледам. Нали ти казах, че е доста затворен, много-много не си показва чувствата. Двамата с Майк бяха приятели от години.

— Според тебе какво е убило Майк?

Тук се намеси Картър.

— Някой от проклетите делфини! Хич не трябваше да се захващаме с тях. Веднъж един ми мина отдолу и замалко да ми види сметката.

— Те обичат да си играят — възрази Диймс. — Не е искал да ти навреди.

— Според мен искаше. А и тая тяхна мазна кожа, също като мокър балон. Да ти се додрайфа!

— Имаш предразсъдъци. Те са гальовни като кученца. Сигурно ти се струва така, защото имаш някакви сексуални задръжки.

— Дрън-дрън! — възмути се Картър. — Те…

Тъй като аз бях започнал, чувствах се задължен да сменя темата. Така че попитах дали е вярно, че Марта Милей живее наблизо.

— Да — вкопчи се Диймс за предоставената му възможност. — Къщата й е на четири мили оттук, на брега. Била много спретната, разбирам, макар че съм я виждал само от водата. Има си и пристанище. Има комета, яхта, доста големичък крейсер и чифт моторници. Живее сама в дълга, ниска сграда, която стърчи над водата. Дотам дори няма път.

— Отдавна се възхищавам на работите й. Много ми се иска да се запозная с нея.

Той поклати глава.

— На бас, че няма да можеш. Тя е много саможива. И телефонът й го няма в указателя.

— Жалко. Имате ли представа защо се държи така?

— Ами…

— Тя е инвалид — обади се Картър. — Веднъж я видях, на вода. Беше пуснала котва, а аз минавах на път за една от станциите. Това беше преди да съм чул за нея, така че се приближих, колкото да кажа здрасти. Тя снимаше през стъкленото дъно на лодката си и щом ме видя, почна да пищи и да ми крещи да се измитам, плашел съм бил рибата. После грабна един брезент и си зави краката. Обаче аз успях да ги мерна.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату