— Какъв е специалитетът на заведението?
— Розов рай — отвърна той. — Хубаво е.
— Какво има в него?
— Малко унес, малко настроение, прекрасни сияния…
— Може би другия път — рекох. — Често ли излизаха да плуват двамата с Руди?
— Не, за първи път им беше. Тебе да не те е страх?
— Ами не бих казал, че ми е кеф. Когато се хванах на тая работа, никой не ми каза, че могат да ме изядат. Майк да е подхвърлил, че в морето става нещо необичайно?
— Не, не си спомням да е казвал.
— Ами Руди? Той обичаше ли водата?
Барманът се втренчи в мен и се понавъси.
— Защо питаш?
— Защото ми хрумна, че това би могло да има значение. Ако се е интересувал от такива неща и Майк се е натъкнал на нещо необикновено, би могъл да го изведе да го разгледа.
— Какво например?
— Знам ли. Но ако е намерил нещо и то е било опасно, ще ми се да съм наясно.
Бръчката на челото му изчезна.
— Не — рече той. — Нямаше да излезе да зяпа, ако ще и Лохнеското чудовище да бе изплувало тук.
— Чудя се тогава защо ли е отишъл.
Той сви рамене.
— Нямам представа.
Имах чувството, че ако го попитам още нещо, просто ще разруша прекрасната хармония помежду ни. Така че си изядох сандвича, изпих си бирата, платих и си тръгнах.
Отново слязох по потока в открито море и поех на юг покрай брега. Диймс беше споменал, че се намирало на четири мили от ресторанта и че сградата била дълга и ниска, надвиснала над водата. Добре. Надявах се вече да се е върнала от онова пътуване, за което ми беше споменал Дон. Най-лошото, което можеше да ми направи, беше да ме напъди. Но тя знаеше страшно много неща, които вероятно си струваше да чуе човек. Познаваше района, познаваше делфините. Исках да узная мнението й, ако имаше такова.
Небето все още беше доста светло, макар въздухът да бе захладнял, когато забелязах малко заливче горе-долу на очакваното разстояние. Намалих скоростта и завих нататък. Да, това беше мястото, малко по- назад и вляво — къщата беше построена над стръмен наклон, с предна палуба, надвесена над водата. Няколко лодки — едната с платна — бяха закотвени отстрани, приютени от дългата бяла извивка на вълнолома.
Продължих нататък като постепенно забавях ход. Видях я — седеше на кея. Тя също ме забеляза и се протегна за нещо. После я загубих от поглед, щом пристанах откъм подветрената страна — тя беше над мен. Угасих мотора и вързах лодката на най-близкото колче, като се чудех дали няма да се появи в следващия миг с прът с кука в ръка, готова да отпъди всеки натрапник.
Нищо подобно не стана, така че се изкачих на скелето, което водеше нагоре. Тя тъкмо донагласяше дълга, ветрееща се пола — сигурно точно за нея се беше пресегнала преди малко. Беше по горнище на бански и седеше на самия кей, близо до ръба, а краката й бяха скрити под плата в зелено-синьо-бял десен. Косата й беше дълга и много черна, очите й — тъмни и големи. Чертите й бяха правилни, определено напомняха на азиатски — лицето й беше от онези лица, които намирам за изключително привлекателни. Спрях на върха на рампата и щом срещнах погледа й, мигом ми стана неловко.
— Казвам се Мадисън, Джеймс Мадисън — представих се. — Работя на Станция Едно. Тук съм нов. Мога ли да се кача за минутка?
— Вече сте се качил — отвърна тя. После се усмихна, съвсем плахо. — Но можете да дойдете при мен и да си прекарате минутката тук.
Така и направих, и докато се приближавах към нея, тя не ме изпускаше от поглед. Това ме притесни много — а си въобразявах, че след пубертета съм се научил да се справям в подобни ситуации. Тъкмо понечих да отместя поглед, тя се обади:
— Марта Милей — поне като ще е запознанство, да е. — И отново се усмихна.
— Отдавна се възхищавам на произведенията ви — казах, — макар че не само това е причината да се отбия тук. Надявах се да ми помогнете да се почувствам в по-голяма безопасност, що се отнася до работата ми.
— Убийствата — рече тя.
— Да. Точно така… Бих искал да чуя вашето мнение по въпроса.
— Добре, ще ви го кажа — съгласи се жената. — Но когато са се случили убийствата, аз бях на Мартиника и изводите ми се крепят само на репортажите в новините и на телефонен разговор с един приятел от Института по делфинология. Като се основавам на дългогодишното си познанство с тях и годините, прекарани в снимки и игри, докато ги изучавах — и ги обикнах — не мога да повярвам, че е възможно делфин да убие човек. Подобна идея противоречи на целия ми опит. По някаква странна причина — може би някаква делфинска идея за братството на самоосъзнатия разум — ние за тях като че сме нещо много важно, толкова важно, че един делфин по-скоро сам ще умре, отколкото да остави някой от нас да загине.
— Значи изключвате дори това, че делфин може да убие човек при самоотбрана?
— Така мисля — отвърна тя. — Макар и да не мога да го подкрепя с факти. Както и да е, що се отнася до въпроса, който наистина искате да ми зададете, по-важно е, че тези убийства според мен никак не са свойствени за делфините.
— Как така?
— Не виждам как делфин би използвал зъбите си по описания начин. Конструкцията на делфина е такава, че неговата уста — или човка — съдържа сто зъба, като само на долната челюст те са осемдесет и осем. Но ако делфинът влезе в бой с, да речем, акула или косатка, той не ги използва за да хапе и разкъсва. Той заклещва челюсти — хватката му е изключително здрава — и използва долната си челюст, която е значително по-къса, за да блъска врага. Долната част на черепа му е доста плътна, а самият череп — достатъчно голям да поема огромния шок, който се стоварва отгоре му — а това са страхотни удари, защото делфините имат много мощни мускули на врата. Те могат да убиват акули като ги блъскат до смърт. Така че ако дори и само заради спора допуснем, че един делфин е способен да стори подобно нещо, той нямаше да нахапе жертвите си. Щеше да ги пребие.
— Но защо никой от института по делфините не го е заявил публично?
Тя въздъхна.
— Заявиха го. Но медиите изобщо не си направиха труда да цитират изявлението. Очевидно никой не мисли, че това е достатъчно важно, че да настоява да се напише още нещо по темата.
Най-накрая тя отмести поглед и се загледа във водата.
— Според мен безразличието към последиците от писанията им е по-достойно за презрение от тяхната злоба — каза тя най-накрая.
Аз се наведох, приседнах на ръба на кея и провесих крака над водата. Това, че стоя прав и я гледам отвисоко, ме караше да се чувствам още по-притеснен. Аз също се загледах отвъд пристанището.
— Цигара? — предложих.
— Не пуша.
— Имате ли нещо против аз да запаля?
— Не се притеснявайте.
Запалих цигара, дръпнах, замислих се и я попитах:
— Имате ли някаква представа как са загинали тези хора?
— Може би е било акула.
— Но в този район акули не са се появявали от години. „Стената“…
Тя се разсмя:
— Има много начини акула да се промъкне вътре. Разместване на дънните пластове, което може да отвори тунел или ниша под „стената“. Временно късо съединение в някой от проекторите, минало
