Името ми е легион

— Би могло — като се имат предвид и другите ви предположения.

— В такъв случай това е, с което разполагам — каза тя. — Аз предпочитам да разпознавам религиозно значение в спонтанния израз на диагога. Вие може би — не.

— Да, аз не го разпознавам. Според мен то е по-скоро физическа или физиологическа необходимост, дори и да го смятам за форма на ludus. Тъй като няма как да разбера дали подобна музикална дейност наистина е израз на религиозност, за мен топката спира да се търкаля тук. На този етап ние в действителност не разбираме нито техния етос, нито как точно гледат на живота. За тях би било невъзможно да ни предадат едно схващане, толкова чуждо за нас и толкова сложно, колкото вие ми го описахте, дори и езиковата бариера да беше много по-тънка от сегашната. Не виждам как бихме могли да видим тук религиозни чувства, освен ако не намерим начин да проникнем в ума им и сами да ги открием.

— Разбира се, вие сте прав — каза тя. — Щом един извод не може да бъде опитно доказан, то той не е научен. Аз няма как да докажа своя, защото е само чувство, усещане, интуиция — и аз ви го споделям единствено като такова. Но някога ги погледайте как играят, вслушайте се в звуците, които ухото ви възприема. Замислете се над това. Опитайте се да го почувствате.

Продължих да се взирам във водата и в небето. Вече бях научил всичко, за което бях дошъл, а останалото беше само глазура, но не всеки ден ми се случваше да вкуся такъв десерт. Изведнъж усетих, че това момиче ми харесва даже повече, отколкото очаквах — докато говореше, тя все повече ме очароваше. Така че отчасти за да протакам, отчасти защото наистина ме гризеше любопитство, казах:

— Хайде, разкажете ми и останалото. Моля ви!

— Останалото?

— Вие виждате религия или нещо подобно. Кажете ми какво представлява според вас.

Тя се поколеба.

— Не зная — каза най-накрая. — Колкото повече човек трупа догадки, толкова по-глупав изглежда. Нека оставим нещата дотук.

Нямах възможност да кажа кой знае какво освен „Благодаря“ и „Лека нощ“. Така че напъхах мисълта си в зададените от нея параметри и едно от нещата, за които се сетих, бяха думите на Бартелми за обичайната крива на разпределение, която се наблюдавала и при делфините.

— Ако, както вие предполагате — започнах, — те постоянно се самоизразяват и тълкуват себе си и своята вселена чрез един вид подсъзнателна песен-мечтание, то би следвало, че както във всичко останало, така и в това сред тях има по-способни и по-неспособни. Колко Моцартовци биха съществували дори и сред една цяла раса от музиканти? Колко биха били шампионите сред нация от атлети? Ако всички те си играят на религиозна диагога, то би следвало, че неколцина сред тях са най-добрите играчи. Какви ще са те — жреци, пророци? Бардове? Свещени певци? Дали местата, където живеят, ще са светилища, места за поклонение? Делфински Ватикан или Мека? Лурд?

Тя се разсмя.

— Вие май се увлякохте, господин… Мадисън.

Погледнах я, опитах се да прозра нещо зад очевидния израз на забавление, изписан на лицето й.

— Нали вие ми казахте да се замисля — отвърнах. — Да се опитам да го почувствам.

— Би било странно, ако излезете прав, нали?

Кимнах.

— Но вероятно би си струвало човек да отиде там на поклонение. — Изправих се. — Само да можех да си намеря преводач… Благодаря за минутката, която ми позволихте да остана и за останалите минутки, които ми посветихте. Много ли ще е нахално, ако се отбия пак някой път?

— Боя се, че ще съм доста заета.

— Разбирам. Е, благодарен съм и на това. Лека нощ.

— Лека нощ.

Слязох обратно по рампата при лодката, запалих мотора, подкарах покрай вълнолома към смрачаващото се море и се огледах назад само веднъж, с надеждата да се сетя какво точно ми напомняше — седнала там, загледана във вълните. „Малката Русалка“, реших.

Тя не ми помаха. Но вече се мръкваше и може би не беше забелязала, че я гледам.

Върнах се в станция Едно доста вдъхновен и се запътих към сградите на офиса, музея и библиотеката да проверя какво бих могъл да взема със себе си, както и да попрочета малко материали, свързани по някакъв начин с делфините.

Прекосих островчето, влязох през входната врата, минах покрай тънещите в сумрак модели и музейни експонати и завих надясно. Отворих вратата. В библиотеката светеше, но нямаше никого. Намерих в каталога няколко заглавия, които не бях чел, попрелистих ги, избрах си две и отидох да ги запиша в книгата.

Докато ги отбелязвах, едно име на абонат привлече вниманието ми: Майк Торили. Погледнах датата, на която бе взел книги за последен път и се оказа, че е точно в деня преди да загине. Записах материалите, които си бях избрал и реших да проверя какво е взел той за четене в навечерието на смъртта си. Е, за четене и за слушане. Бяха записани три неща и представката пред единия номер сочеше, че е било касета.

Двете книги се оказаха леки популярни романчета. Но когато проверих касетата, ме обзе странно чувство. Не беше музика — касетата принадлежеше на отдела по морска биология. Истина ви казвам. По- точно беше запис на звуците, издавани от кит-убиец.

Дори и повърхностните ми познания по въпроса бяха достатъчни, но за да съм съвсем сигурен, погледнах в книгата, която бях взел. Да, китовете убийци без съмнение бяха най-големият враг на делфините и във флотския подводен център в Сан Диего вече второ поколение провеждаха опити с използване на техни записи с цел да се разработи уред, с който да ги прогонват от риболовните мрежи за риба тон, в които те често неволно намираха смъртта си.

За какво ли са му били на Торили? Това, че е използвал касетата във водонепроницаемия радиопредавател, би могло да е свързано с необичайното поведение на делфините в парка по времето, когато е бил убит. Но защо? За какво му е било нужно?

Направих онова, което винаги правя, ако се почувствам озадачен: седнах и запалих цигара.

Това окончателно ми изясни, че по времето, когато са станали убийствата, нещата не са били такива, каквито изглеждат, но освен това ме принуди отново да се замисля над очевидната причина за нападението. Сетих се за снимките на труповете, които бях разглеждал, за прочетените медицински експертизи.

Изпохапани. Ръфани. Разкъсани.

Артериално кървене, дясна сънна артерия…

Разкъсана югуларна вена; множество разкъсвания по раменете и гръдния кош…

Според Марта Милей делфините не действаха така. И все пак, доколкото си спомнях, многобройните им зъби, макар да не бяха огромни, бяха изключително остри. Запрелиствах книгите — търсех снимки на челюстта и зъбите.

Изведнъж ме осени мисъл — тя беше съпроводена с мрачни обертонове, съдържащи нещо повече от информация: в съседната стая има скелет на делфин.

Смачках фаса, станах, отидох в музея и затърсих ключа за осветлението. Не се виждаше никакъв. Докато опипвах за него, чух да се отваря отсрещната врата.

Обърнах се и видях Линда Кашел, която тъкмо пристъпваше прага. Направи още една крачка, извърна поглед към мен, замря на място и сподави напиращия в гърлото си писък.

— Аз съм, Мадисън — успокоих я. — Извинявай, че те стреснах така. Търся откъде се палят лампите.

Минаха няколко секунди.

— О — обади се тя най-после. — Ключът е долу, зад дисплея. Ще ти го покажа.

Тя отиде до входната врата и заопипва зад макет на някакво устройство.

Лапите светнаха и тя изхихика нервно.

— Уплаши ме! Днес работих до късно. Не е твърде обичайно за мен, но ми се струпа много. Излязох да подишам малко чист въздух и не съм те видяла да влизаш.