— Не си ли пробвал?

Той поклати глава.

— Имам лош опит с тия работи от младини. Тогава се уплаших. Но и той ме уплаши, искам да кажа, там, в „Чикчарни“ — на няколко пъти. Влизаше отзад — там има нещо като ашрам. Ти влиза ли?

— Не.

— Е, там един-два пъти той загази и затова се скарахме. Знаеше, че проклетата кръчма няма лиценз, но не му пукаше. Най-накрая му казах, че трябва да си държи някакъв малък запас на станцията, в рамките на безопасното, но той се притесняваше от тъпите разпоредби на компанията, които го забраняваха. Това според мен е глупаво. Както и да е, накрая му казах сам да си ходи там, щом не може да издържа без наркотик, и няма воля да изчака съботата и да отиде някъде другаде. И спрях да ходя.

— А той спря ли?

— Едва напоследък — отвърна Пол. — По принуда.

— О…

— Така че ако си падаш по тия работи, и на тебе ще ти кажа същото: ако не можеш да изтраеш, докато отидеш на някое по-далечно и по-чисто място, поддържай си запас тук.

— Ще го запомня — кимнах, като се чудех дали пък не е усетил нещо и не ме насърчава да нарушавам правилата с цел да се отърве от мен. Това обаче ми се видя твърде измислено, доста параноична реакция от моя страна. Така че прогоних тази мисъл от ума си.

— Той пак ли беше загазил? — попитах.

— Според мен, да — отвърна Пол. — Не съм сигурен.

И това беше всичко, което имаше да каже по въпроса. Разбира се, аз исках да го поразпитам и за друго, но познанството ни все още бе на тази степен, когато би трябвало да ми даде възможност за това, а той не го направи.

Така че свършихме работата, върнахме се на станция Едно и — който откъдето е. Наминах при Дейвис и му съобщих, че по-късно ще ми трябва лодка. Прибрах се вкъщи и изчаках, докато той отиде да вечеря. После се върнах на пристанището, метнах водолазния екип в лодката и потеглих. Самостоятелното гмуркане беше забранено, а освен това мерките за безопасност, които Бартелми ми бе изложил първия ден, бяха доста строги. Вярно, че важаха само в района на станцията, а корабът се намираше извън него, но не ми се искаше да обяснявам къде точно отивам.

Разбира се, мина ми през ума, че може да е капан, заложен така, че да мога да се хвана по най- различни начини. Надявах се челюстта на моя приятел от музея да си е на мястото, но не отхвърлях опасността от подводна засада. Всъщност бях взел със себе си една от малките смъртоносни палки, заредена и готова. Снимките бяха съвсем ясни. Нямаше как да ги забравя. Нито пък отхвърлях възможността за клопка. Просто трябваше да внимавам.

Макар да не знаех какво ще стане, ако ме забележат да се гмуркам самичък с екипа на компанията, налагаше се да разчитам на способността си да ги забаламосам и да се измъкна, ако авторът на бележката си е наумил само да ме хванат в нарушаване на домашния покой.

Стигнах до мястото, пуснах котва, навлякох костюма и се гмурнах зад борда.

Хладната гладкост ме обгърна и аз затанцувах надолу — любопитен, нащрек, с все по-нарастващо чувство за крехкост. По пътя към дъното загребвах ритмично, преминах от хлад в студ, от светло в тъмно. Включих фенерчето и раздвижих лъча насам-натам.

След минути го намерих, заобиколих го и се огледах за други натрапници като мене.

Ала не, нищо. Явно бях сам.

Стигнах до кораба и осветих разцепената, прекършена главна мачта. Наизскачаха малки рибки и устроиха буйно представление около планшира. Фенерчето освети пласта тиня в основата на мачтата. Изглеждаше недокоснат, но тогава нямах представа колко време е необходимо на тинята да улегне.

Приближих се, надвесих се и започнах да ръчкам с тънкия прът, който бях донесъл. След малко напипах нещо малко и продълговато, вероятно метално, на около двайсетина сантиметра под повърхността.

Приближих се още повече и разчистих слоя тиня. Водата се размъти и надигналата се тиня скри разровеното от мен място. Изпсувах наум и бавно зарових лявата си ръка с изпънати пръсти в тинята.

Не срещнах никаква пречка, докато не напипах самата кутия. Никакви жици, въжета, чужди предмети. Определено беше метална. Проследих очертанията й: около петнайсет на двайсет и пет на осем сантиметра. Беше изправена и прикрепена към мачтата с двойна тел. Не беше вързана за нищо друго, тъй че я извадих, за да я разгледам по-добре.

Беше малък, стандартен на вид сейф с дръжки от двете страни и отгоре. Жиците минаваха през двете дръжки. Извадих макара с пластмасова корда и я вързах за най-близката до мен дръжка. След като размотах доста от нея, се наведох и използвах клещите, които носех, за да прережа телта, с която кутията бе прикрепена към мачтата. После се понесох нагоре, като размотавах подире си остатъка от кордата.

След като се качих в лодката и се измъкнах от водолазния костюм, лека-полека издърпах касата от дълбините. Движението и промяната в налягането не взривиха нищо, така че когато най-накрая я измъкнах на борда, се чувствах в малко по-голяма безопасност. Поставих я на палубата и докато я развързвах и навивах наново кордата, размишлявах.

Сейфът беше заключен, а съдържанието му, каквото и да бе то, се местеше вътре, когато го разклатих. Развинтих ключалката с отвертка. После се прехвърлих във водата и оттам протегнах пръта и повдигнах капака.

Но освен плискането на вълните и моето дишане не се чу друг звук. Така че отново се качих в лодката и надникнах в сейфа.

Вътре имаше брезентова чанта със закопчан капак. Разкопчах го.

Камъни. Чантата беше пълна с куп доста невзрачни на вид камъни. Но тъй като хората поначало не биха хвърлили толкова усилия без никаква причина, истинската им стойност явно беше доста прилична. Подсуших няколко, като ги търках енергично с кърпата. После ги огледах внимателно. Да, забелязах проблясъци тук и там.

Когато Кашел ме беше попитал разбирам ли от камъни и му бях отговорил „малко“, не го бях излъгал. Наистина разбирах само малко. Но в случая това беше достатъчно. Избрах най-обещаващия образец за експеримента и разчистих мръсните минерални наслоявания по него. След няколко минути един от ръбовете му прояви невероятни способности, когато се опитах да одраскам с него какъвто и да е материал.

Някой изнасяше диаманти контрабанда, а друг искаше аз да го разбера. Какво ли очакваше информантът ми да правя с подадената информация? Очевидно ако искаше да информирам властите, щеше да го направи и сам.

Щом разбрах, че ме използват за цели, които все още ми бяха неясни, реших да направя онова, което вероятно очакваха от мен — и без това сам смятах да постъпя точно така.

Успях да се върна и да разтоваря екипировката без проблеми. Бях увил чантата с диаманти в хавлията и я носих така чак до вкъщи. Този път никой не ми беше пъхал писма под вратата. Мушнах се под душа и се изкъпах.

Не можех да се сетя за някое наистина хитро скривалище, където да бутна камъните, така че ги пъхнах в шахтата за боклук и поставих капака. Ала преди това извадих четири от грозните патенца. Засега щеше да мине. Облякох се и тръгнах на разходка.

Навън мернах Франк и Линда, които вечеряха на верандата, така че се върнах вкъщи и си спретнах набързо вечеря от полуфабрикати. После гледах залеза около двайсет минути. След като необходимият, както ми се стори, период от време измина, се върнах обратно.

Стана даже по-добре, отколкото очаквах. Франк седеше сам на вече разчистената веранда и четеше. Приближих се и подвикнах:

— Здравей.

Той се усмихна, кимна и свали книгата.

— Здрасти, Джим. Как ти се струва тук, след като вече изкара няколко дена?

— О, добре е — отвърнах аз. — Много си е добре. Ти как си?

Той сви рамене.

— Няма от какво да се оплача… Мислехме да те поканим на вечеря. Утре става ли?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату