— Взех книгите, които ми трябват — отвърнах аз. — Благодаря ти обаче, че ми запали лампите.

— Ще се радвам да ти ги запиша.

— Вече го направих — обясних, — но ги оставих вътре, защото исках отново да разгледам експонатите тук, преди да си тръгна.

— О… Е, аз тъкмо се готвех да затварям. Но ако искаш да поостанеш, добре, ще затвориш ти.

— Какво трябва да направя?

— Само изключи осветлението и затвори вратите — ние тук не заключваме. Прозорците вече ги затворих.

— Добре, няма проблеми… Извинявай, че те изплаших.

— Спокойно, нищо ми няма.

Тя се запъти към входната врата, обърна се на прага и пак се усмихна — този път по-успешно.

— Е, лека нощ.

— Лека нощ.

Първата ми мисъл беше, че не се забелязваше да има повече работа от миналия път, втората — че май се мъчеше малко повече, отколкото трябва, да ме накара да й повярвам, а третата беше ниска и долна.

Но доказателството можеше да почака. Отново насочих вниманието си към скелета на делфина.

Долната челюст със спретнато подредените остри зъби направо ме порази — размерът й май беше най- интересното в нея. Почти. По-интересно явно беше, че теловете, които я крепяха на място, бяха чистички, непотъмнели, лъскави и краищата им блещукаха като съвсем скоро отрязани за разлика от по-окислените им събратя навсякъде, където костите на скелета бяха прикрепени с тел.

Онова, поради което размерът ми се струваше интересен, беше, че бе много подходящ за допълнително оръжие при ръкопашен бой.

И това беше всичко. Но достатъчно. Опипах костите на челюстта, след това — и ноздрата; прокарах пръсти по муцуната, отново стиснах челюстта. Защо, отначало не се досещах, докато в ума ми не се прокрадна гротесков образ на Хамлет. Наистина ли беше толкова неуместен? Дойде ми наум и една фраза на Лорън Айсли: „… Всички ние сме потенциални вкаменелости и носим в телата си несъвършенствата на предишните си животи, белезите на свят, в който живите същества преминават от век във век почти толкова безплътни, колкото и облаците.“ Ние сме дошли от водата. Този тук, дето го стисках, бе прекарал живота си там. Но и моят, и неговият череп бяха изградени от калций — морско вещество, избрано в самото начало и неотменима част от нас и днес. И двата черепа приютяваха големи мозъци — подобни, ала различни; и двата явно съдържаха център на съзнанието, сетивните възприятия, чувствителността с всички съпътстващи удоволствия, мъки и най-различни заключения във връзка със съществувалото преди нас. Единствената разлика, която наистина имаше значение, сепнах се аз, не беше, че този тук се е родил делфин, а аз — човек, а по-скоро това, че аз бях още жив — нещо крайно маловажно от гледна точка на времето, в което бях нахлул случайно. Отдръпнах ръка и притеснено се зачудих дали някой някога няма да използва и моите останки, за да убие някого.

Вече нямаше причини да се бавя тук, затова си взех книгите, затворих и се изметох оттам.

Върнах се вкъщи, зарязах книгите на нощната масичка и оставих лампата да свети. Излязох отново през задния вход, който извеждаше на малка, относително уединена веранда с приятно разположение — точно на брега на островчето, с изглед към морето, незакриван от нищо. Ала не спрях да се възхитя на панорамата. Щом други можеха да поизлязат за глътка въздух, защо да не го направя и аз.

Поразходих се, докато намеря подходящо място — малка пейка в сянката на болницата. Седнах — доста добре скрит, но все пак имах пълен изглед към комплекса, който току-що бях напуснал. Чаках доста дълго и се чувствах като подлец, но продължавах да наблюдавам.

Минутите не спираха шествието си и вече почти бях решил, че съм сбъркал, че съм попрехвърлил мярката на предпазливостта и нищо няма да се случи.

Точно тогава вратата в дъното на офиса — онази, през която бях влязъл първия път — се отвори и от нея излезе мъж. Той се запъти към най-близкия край на островчето и, както би се сторило на всеки, който го забележи, започна да се разхожда покрай брега. Беше висок горе-долу колкото мене, което значително стесняваше полето, така че бе почти ненужно да чакам да влезе в квартирата, принадлежаща на Пол Валънс, и след миг да видя как светват лампите.

Малко по-късно вече бях в леглото, разгръщах си книгите за делфини и размишлявах над това, че на някои типове явно им се пада всичко на този свят; чудех се и се маех над претъпканата папка, връчена ми от Дон, защо точно аз съм роденият да оправи това.

На другата сутрин, по време на амбулаторната фаза на полусъзнателното състояние, фазата на кафето и тропизмите, се препънах в най-проклетото и страшно нещо в целия случай. Или по-скоро го прескочих — или го настъпих — преди самото то да регистрира съществуването си. Преди възможното му значение да стигне до съзнанието ми, се изниза значителен период от време.

Приклекнах и го вдигнах — продълговато парче корава хартия, плик, очевидно пъхнат под задната врата. Или поне го намерих близо до нея.

Занесох го на масата в кухничката, разкъсах го, извадих отвътре листа и го разгънах. Докато си пиех кафето, на няколко пъти прочетох написаното там с печатни букви:

ВЪРЗАНО НА ГЛАВНАТА МАЧТА НА ПОТЪНАЛИЯ КОРАБ, БЛИЗО НА ФУТ3 В КАЛТА

И толкова. Това беше.

Изведнъж се събудих напълно. Не ме впечатли толкова написаното, макар че ме заинтригува, колкото фактът, че някой бе избрал точно мен за получател на това съобщение. Кой? И защо?

Предположението, че на някого му е известна необичайната причина да се намирам тук, ме разтревожи — както и естественият извод, че някой знае твърде много за мен. Настръхнах, а адреналинът ми подскочи до небето. Никой не знаеше името ми — ако някой го разбереше, това бе заплаха за съществуването ми. В миналото дори бях убил човек, за да се опазя да не разкрият самоличността ми.

Първият ми подтик беше да бягам, да зарежа случая, да се отърва от сегашната си самоличност и да се загубя по обичайния начин. Но в такъв случай никога нямаше да разбера кога, къде, как, защо и по какъв начин ме бяха надушили и разкрили. И най-важното — кой.

Освен това, като се замислех пак над полученото съобщение, нямах никаква гаранция, че ако избягам, с това проблемите ще приключат. Защото нямаше ли тук елемент на принуда? Или безмълвно се намекваше за изнудване? Сякаш подателят ми казваше:

Знам. Ще ти съдействам. Ще си трая. Защото ще ми направиш една услуга.

Разбира се, щях да огледам потъналия кораб, макар че трябваше да изчакам да свършим днешната работа. Нямаше смисъл да се чудя какво ще намеря там и щях да действам много предпазливо. Това ми оставяше на разположение цял ден да мисля къде ли съм сбъркал и да реша какъв ще е най-добрият начин да се защитя. Потърках пръстена си, в който спяха смъртоносните спори, станах и отидох да се обръсна.

Този ден ни изпратиха с Пол на станция Пет. Стандартен преглед и поддръжка. Тъпо, безопасно и рутинно занимание. Дори почти не се намокрихме.

Той не даваше никакви признаци да знае, че съм подушил нещичко. Всъщност дори на няколко пъти ме заговори. Единия път ме попита:

— Стигна ли до „Чикчарни“?

— Да — отвърнах.

— Какво ще кажеш?

— Прав беше. Долнопробна дупка.

Той се усмихна и кимна.

— Пробва ли специалитетите на заведението?

— Само пийнах някоя и друга бира.

— Това е най-сигурно — кимна той. — Майк, приятелят ми, дето почина, често ходеше там.

— О?

— Отначало и аз се мъкнех с него, Той си вземаше нещо, а аз седях, пиех и го чаках да се освести.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату