— Взех книгите, които ми трябват — отвърнах аз. — Благодаря ти обаче, че ми запали лампите.
— Ще се радвам да ти ги запиша.
— Вече го направих — обясних, — но ги оставих вътре, защото исках отново да разгледам експонатите тук, преди да си тръгна.
— О… Е, аз тъкмо се готвех да затварям. Но ако искаш да поостанеш, добре, ще затвориш ти.
— Какво трябва да направя?
— Само изключи осветлението и затвори вратите — ние тук не заключваме. Прозорците вече ги затворих.
— Добре, няма проблеми… Извинявай, че те изплаших.
— Спокойно, нищо ми няма.
Тя се запъти към входната врата, обърна се на прага и пак се усмихна — този път по-успешно.
— Е, лека нощ.
— Лека нощ.
Първата ми мисъл беше, че не се забелязваше да има повече работа от миналия път, втората — че май се мъчеше малко повече, отколкото трябва, да ме накара да й повярвам, а третата беше ниска и долна.
Но доказателството можеше да почака. Отново насочих вниманието си към скелета на делфина.
Долната челюст със спретнато подредените остри зъби направо ме порази — размерът й май беше най- интересното в нея. Почти. По-интересно явно беше, че теловете, които я крепяха на място, бяха чистички, непотъмнели, лъскави и краищата им блещукаха като съвсем скоро отрязани за разлика от по-окислените им събратя навсякъде, където костите на скелета бяха прикрепени с тел.
Онова, поради което размерът ми се струваше интересен, беше, че бе много подходящ за допълнително оръжие при ръкопашен бой.
И това беше всичко. Но достатъчно. Опипах костите на челюстта, след това — и ноздрата; прокарах пръсти по муцуната, отново стиснах челюстта. Защо, отначало не се досещах, докато в ума ми не се прокрадна гротесков образ на Хамлет. Наистина ли беше толкова неуместен? Дойде ми наум и една фраза на Лорън Айсли: „… Всички ние сме потенциални вкаменелости и носим в телата си несъвършенствата на предишните си животи, белезите на свят, в който живите същества преминават от век във век почти толкова безплътни, колкото и облаците.“ Ние сме дошли от водата. Този тук, дето го стисках, бе прекарал живота си там. Но и моят, и неговият череп бяха изградени от калций — морско вещество, избрано в самото начало и неотменима част от нас и днес. И двата черепа приютяваха големи мозъци — подобни, ала различни; и двата явно съдържаха център на съзнанието, сетивните възприятия, чувствителността с всички съпътстващи удоволствия, мъки и най-различни заключения във връзка със съществувалото преди нас. Единствената разлика, която наистина имаше значение, сепнах се аз, не беше, че този тук се е родил делфин, а аз — човек, а по-скоро това, че аз бях още жив — нещо крайно маловажно от гледна точка на времето, в което бях нахлул случайно. Отдръпнах ръка и притеснено се зачудих дали някой някога няма да използва и моите останки, за да убие някого.
Вече нямаше причини да се бавя тук, затова си взех книгите, затворих и се изметох оттам.
Върнах се вкъщи, зарязах книгите на нощната масичка и оставих лампата да свети. Излязох отново през задния вход, който извеждаше на малка, относително уединена веранда с приятно разположение — точно на брега на островчето, с изглед към морето, незакриван от нищо. Ала не спрях да се възхитя на панорамата. Щом други можеха да поизлязат за глътка въздух, защо да не го направя и аз.
Поразходих се, докато намеря подходящо място — малка пейка в сянката на болницата. Седнах — доста добре скрит, но все пак имах пълен изглед към комплекса, който току-що бях напуснал. Чаках доста дълго и се чувствах като подлец, но продължавах да наблюдавам.
Минутите не спираха шествието си и вече почти бях решил, че съм сбъркал, че съм попрехвърлил мярката на предпазливостта и нищо няма да се случи.
Точно тогава вратата в дъното на офиса — онази, през която бях влязъл първия път — се отвори и от нея излезе мъж. Той се запъти към най-близкия край на островчето и, както би се сторило на всеки, който го забележи, започна да се разхожда покрай брега. Беше висок горе-долу колкото мене, което значително стесняваше полето, така че бе почти ненужно да чакам да влезе в квартирата, принадлежаща на Пол Валънс, и след миг да видя как светват лампите.
Малко по-късно вече бях в леглото, разгръщах си книгите за делфини и размишлявах над това, че на някои типове явно им се пада всичко на този свят; чудех се и се маех над претъпканата папка, връчена ми от Дон, защо точно аз съм роденият да оправи това.
На другата сутрин, по време на амбулаторната фаза на полусъзнателното състояние, фазата на кафето и тропизмите, се препънах в най-проклетото и страшно нещо в целия случай. Или по-скоро го прескочих — или го настъпих — преди самото то да регистрира съществуването си. Преди възможното му значение да стигне до съзнанието ми, се изниза значителен период от време.
Приклекнах и го вдигнах — продълговато парче корава хартия, плик, очевидно пъхнат под задната врата. Или поне го намерих близо до нея.
Занесох го на масата в кухничката, разкъсах го, извадих отвътре листа и го разгънах. Докато си пиех кафето, на няколко пъти прочетох написаното там с печатни букви:
ВЪРЗАНО НА ГЛАВНАТА МАЧТА НА ПОТЪНАЛИЯ КОРАБ, БЛИЗО НА ФУТ3 В КАЛТА
И толкова. Това беше.
Изведнъж се събудих напълно. Не ме впечатли толкова написаното, макар че ме заинтригува, колкото фактът, че някой бе избрал точно мен за получател на това съобщение. Кой? И защо?
Предположението, че на някого му е известна необичайната причина да се намирам тук, ме разтревожи — както и естественият извод, че някой знае твърде много за мен. Настръхнах, а адреналинът ми подскочи до небето. Никой не знаеше името ми — ако някой го разбереше, това бе заплаха за съществуването ми. В миналото дори бях убил човек, за да се опазя да не разкрият самоличността ми.
Първият ми подтик беше да бягам, да зарежа случая, да се отърва от сегашната си самоличност и да се загубя по обичайния начин. Но в такъв случай никога нямаше да разбера кога, къде, как, защо и по какъв начин ме бяха надушили и разкрили. И най-важното — кой.
Освен това, като се замислех пак над полученото съобщение, нямах никаква гаранция, че ако избягам, с това проблемите ще приключат. Защото нямаше ли тук елемент на принуда? Или безмълвно се намекваше за изнудване? Сякаш подателят ми казваше:
Разбира се, щях да огледам потъналия кораб, макар че трябваше да изчакам да свършим днешната работа. Нямаше смисъл да се чудя какво ще намеря там и щях да действам много предпазливо. Това ми оставяше на разположение цял ден да мисля къде ли съм сбъркал и да реша какъв ще е най-добрият начин да се защитя. Потърках пръстена си, в който спяха смъртоносните спори, станах и отидох да се обръсна.
Този ден ни изпратиха с Пол на станция Пет. Стандартен преглед и поддръжка. Тъпо, безопасно и рутинно занимание. Дори почти не се намокрихме.
Той не даваше никакви признаци да знае, че съм подушил нещичко. Всъщност дори на няколко пъти ме заговори. Единия път ме попита:
— Стигна ли до „Чикчарни“?
— Да — отвърнах.
— Какво ще кажеш?
— Прав беше. Долнопробна дупка.
Той се усмихна и кимна.
— Пробва ли специалитетите на заведението?
— Само пийнах някоя и друга бира.
— Това е най-сигурно — кимна той. — Майк, приятелят ми, дето почина, често ходеше там.
— О?
— Отначало и аз се мъкнех с него, Той си вземаше нещо, а аз седях, пиех и го чаках да се освести.