сигурен бях, че няма да е и за последен — да не се бях захващал с този случай.

После се замислих какво трябва да правя по-нататък, за да продължа с разследването. Предполагах, че мога да огледам мястото, където са били намерени труповете. Още не бях ходил там най-вече защото се съмнявах дали ще науча нещо. И все пак… Включих го в плановете си за утрешния ден — ако мога да го свърша преди вечерята у Кашел. Ако не, то вдругиден.

Зачудих се дали съм направил онова, което се очакваше от мен във връзка с камъните. Според мен бе така и бях много любопитен относно последствията — почти толкова любопитен, колкото и относно мотивите на моя информатор. В момента не ми оставаше друго, освен да чакам.

Докато си мислех всичко това, чух как Анди Диймс ме поздравява — беше застанал пред къщичката си и пушеше лула. Попита ме дали бих изиграл партия шах. Не ми се играеше, но се съгласих. Загубих две игри, но на третата успях да го матирам. С него се чувствах твърде притеснен, ала поне не ми се налагаше да приказвам много.

На другия ден изпратиха Диймс и Картър на станция Шест, а ние с Пол поехме „необходимите разнообразни задължения“ в склада с оборудването. Пак трябваше да избутам времето, докато отново се заема с истинската си работа.

В късния следобед вече бях започнал да се чудя каква ли готвачка е Линда Кашел, когато Бартелми се втурна в бараката.

— Вземайте си нещата — нареди той. — Налага се да излезем.

— Какво става? — попита го Пол.

— Нещо не е наред с един от звукогенераторите.

— Какво?

Той поклати глава.

— Няма начин да разберем, докато не го докараме тук и не го проверим. Знам само, че лампичката на таблото угасна. Искам да извадим целия комплект и да сложим нов. Никакви опити за подводен ремонт — колкото и просто да изглежда. Искам да бъде прегледан в лабораторията много внимателно.

— Къде се намира?

— На югозапад, на дълбочина около двайсет и осем клафтера. Идете да погледнете таблото, ако искате. Ще ви даде по-добра представа. Но не се бавете много, става ли? Трябва да се натоварят сума ти неща.

— С какво ще ходим дотам?

— С „Мери Ан“.

— Новите правила за дълбоководно плаване…

— Да. Товарете всичко. Отивам да кажа на Дейвис. После ще се преоблека. Връщам се след малко.

Той се отдалечи, а ние се хванахме за работа — извадихме си екипите, подготвихме клетката против акули и камерата за декомпресия. На два пъти отидохме до „Мери Ан“, после се отбихме да погледнем картата, но не научихме от нея нищо ново и се върнахме за камерата, която чакаше на количка.

— Ти някога слизал ли си в този район? — попитах Пол, докато маневрирахме с количката.

— Да — отвърна той. — Преди известно време. Доста близо е до ръба на подводен каньон. Тъкмо затова в тоя край на стената има голяма дупка. Точно под тази част на периметъра дъното пропада много рязко.

— Това усложнява ли работата?

— Не би трябвало — отвърна той, — освен ако не се откачи цяла секция и не повлече всичко със себе си. Тогава ще се наложи да пуснем котва и да прикачим и нова обшивка, вместо само да сменим чарковете. Това доста би ни позабавило.

Точно тогава се върна Бартелми. Двамата с Дейвис, който също щеше да идва с нас, ни помогнаха да натоварим всичко. Потеглихме след двайсет минути.

Лебедката беше оборудвана така, че да сваля долу и клетката против акули, и камерата за декомпресия — като тандем и в този ред. Двамата с Пол смъкнахме камерата, като гледахме да не се заплетат допълнителните въжета и осветявахме наоколо с фенерите, докато слизахме. Никога досега не ми се беше налагало да използвам камера за декомпресия, но присъствието й на дъното донякъде ме успокояваше въпреки леко злокобната й функция във връзка с работата, която щяхме да вършим. Хубаво беше да знам, че ако нещо се случи с мен, мога да се вмъкна вътре, да дам сигнал и да ме изкарат направо на повърхността, без да ме бавят и да спират за изравняване на налягането — стойността на налягането на дъното се поддържаше в камерата на „звънеца“ по пътя нагоре и постепенно се изравняваше до нормално.

На дъното нагласихме клетката в близост до устройството, което намерихме на мястото му без видими признаци на повреда и застопорихме осветената камера два клафтера по-нагоре в източна посока. Наистина се намирахме на ръба на стръмна канара. Докато Пол преглеждаше предавателя, аз се приближих до ръба и осветих надолу с фенерчето.

Остри зъбери и криволичещи пропасти… Инстинктивно се дръпнах назад от ръба на бездната и изключих лампата. Върнах се и започнах да наблюдавам как работи Пол.

Отне му десетина минути да разглоби устройството и да го освободи от поставката. След още пет то вече беше надеждно привързано и се издигаше нагоре с въжетата.

Малко по-късно фенерите ни осветиха спускащото се надолу ново устройство. Заплувахме нагоре да го пресрещнем и го отнесохме на мястото. Този път Пол ме остави аз да го монтирам. Направих се, че много искам, а той написа на плочата: „ДАВАЙ ДА ТЕ ВИДЯ КАКВО СИ ЗАПОМНИЛ.“

Нагласих устройството — отне ми около двайсет минути. Той прегледа работата ми, потупа ме по рамото и кимна. После понечих да свържа системите, но спрях и го погледнах. Махна ми да продължа.

Това ми отне само няколко минути и когато свърших, изпитвах отчетливо чувство на удовлетворение, докато си мислех как лампичката на голямото табло там, в станцията, светва отново. Обърнах се, за да му дам знак, че съм свършил и може да се възхити на работата ми.

Него го нямаше.

Няколко секунди стоях като истукан. После започнах да осветявам наоколо с прожектора.

Не, не. Нямаше никого…

Леко паникьосан, се приближих до ръба и осветих пропастта. За мой късмет той не се движеше много бързо. Но го теглеше надолу без съмнение. Последвах го по възможно най-бързия начин.

Азотната наркоза, болестта на дълбините или „дълбинният унес“, обикновено не те хваща на дълбочина преди двеста метра. Но все пак бяхме се спуснали на дълбочина сто и седемдесет метра, така че беше възможно, а и се забелязваха симптомите.

Притеснен за собствения си разсъдък, го настигнах, улових го за рамото и го преобърнах по гръб. През стъклото на маската му се забелязваше блажения израз на лицето му.

Хванах го под мишницата и го затеглих нагоре. Първите няколко мига той не се съпротивляваше.

После започна да се бори. Очаквах, че може да се случи, и го стегнах в ключ, но бързо открих, че под водата джудото не е съвсем същото — особено когато клапанът на нечий резервоар се намира твърде близо до маската или мундщука ти. Налагаше се да си кривя главата встрани и да я дърпам назад. Ала отказвах да отпусна хватката си. Ако можех да го удържа само още малко без наркозата да връхлети и самия мен, усещах, че шансът е на моя страна. В края на краищата, координацията му също беше засегната, не само мисленето.

Най-накрая го домъкнах до камерата — от въздухоотвода му вече се издигаше пощуряла антена от мехурчета, все едно беше изплюл мундщука и нямаше начин да му го наглася пак, без да го пусна. Но може би това беше една от причините, които ми бяха помогнали да се справя по-лесно с него. Не знам.

Натъпках го в осветената камера, вмъкнах се и аз и херметизирах капака. Горе-долу по това време той се предаде и започна да се отпуска. Успях да му наглася мундщука и дръпнах лостчето.

Почти веднага започнахме да се издигаме и се зачудих какво ли си мислят в този миг Бартелми и Дейвис.

Вдигнаха ни много бързо. Щом ни положиха на палубата, усетих лека вибрация. Бързо изпомпаха водата. Не знам какво е било налягането — ниско ли, високо ли, — но в този миг комуникаторът се включи и чух

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату