достатъчно, за да забърка на Майк нов специалитет на заведението — не точно „Розов рай“ — и то на няколко пъти. Сигурно това са случаите, в които беше загазвал. Каквото и да му е сервирал Руди, успял е да изкопчи сведенията и пред очите му са затанцували доларови знаци. Само че Пол се оказал много по-корав, отколкото онзи предполагал. Когато си направил устата за пари, за да мълчи, и Майк съобщил това на Пол, на него му хрумнала идеята за смахнатия делфин в парка. Той навил Майк да я пробута на Руди, след като го убеди да се срещнат там, за да си получи парите. После нещата се позамъглиха, тъй като щом споменех за делфини, той веднага избухваше. Ала явно беше изчакал на уречено място и двамата с Майк се бяха погрижили за Руди — единият го държал, другият го обработвал с челюстта. Не стана ясно дали Майк е бил ранен по време на битката с Руди и Пол е решил да го довърши и като го представи за жертва на делфина или е планирал и това много внимателно. От известно време приятелството им се разваляло, а тази история с изнудването била последният пирон в ковчега.
Очевидно освен всичко друго фактът, че е убил Майк, го тормозеше повече, отколкото беше очаквал. Постоянно ме наричаше Майк, извиняваше се и все се налагаше да пренасочвам вниманието му.
Преди да успея да изкопча още нещо, Бартелми се върна и ме попита как се справя Пол.
— Бълнува — отвърнах аз.
— Ще го декомпресирам още малко. Вече сме близо, а там трябва да ни чакат.
— Добре.
Ала Пол си остана в същото състояние. Опитах се да изкопча още нещо, но всичко се обърка. Той побесня — метна се отгоре ми и започна да ме души. Наложи се да се отбранявам, за да го задържа на място. Той се отпусна, зарида и замърмори какви ужаси вижда. Заговорих му бавно, тихо, успокояващо — опитвах се да го върна към по-ранната и по-щастлива фаза, но без успех. Накрая млъкнах и го загледах мълчаливо.
Той се унесе и Бартелми продължи да ни декомпресира. Следях дишането на Пол и периодично проверявах пулса му — като че ли всичко беше наред.
Когато пристигнахме, вече бяхме напълно декомпресирани — отворих капака и избутах навън водолазните костюми. Пол се размърда, отвори очи, впери поглед в мен и рече:
— Странна работа.
— Как си?
— Май съм добре. Но се чувствам много уморен и като че ли ме тресе.
— Да ти помогна?
— Благодаря.
Помогнах му да излезе и го подкрепих надолу по рампата до очакващата го инвалидна количка. Посрещнаха ни млад лекар, семейство Кашел, Диймс и Картър. Докторът провери сърдечния му ритъм, пулса, кръвното налягане, светна с фенерче в очите и ушите му, а после го накара да докосне два пъти върха на носа си. След това кимна и Бартелми затика количката към лазарета. Докторът повървя с тях; разпитваше ги. После се върна и ме помоли да му разкажа как е станало всичко.
Пропуснах само онова, което бях научил от бълнуванията на Пол. Той ми благодари и отново се отправи към лазарета.
Бързо го настигнах.
— Какво смятате, че е?
— Азотна наркоза.
— Не ви ли се стори, че е в много особена форма? — попитах. — Искам да кажа, начинът, по който реагира на декомпресията, и въобще?
Той сви рамене.
— Хора всякакви — и на външен вид, и отвътре. Дори пълен и подробен преглед да направите на някого, пак не можете да кажете какъв ще е, като се напие — ще вика ли или ще е тъжен, ще налита ли на бой или ще дреме. Същото е и тук. Но струва ми се, че вече се е съвзел.
— Никакви усложнения ли няма?
— Е, смятам да му направя електрокардиограма веднага щом го закараме в лазарета. Но според мен нищо му няма… Вижте какво, има ли декомпресионна камера в лазарета?
— Най-вероятно. Но аз съм нов тук. Не съм сигурен.
— Е, защо не дойдете с мен да попитаме? Ако няма, ще трябва да помоля да извадят батискафа.
— О?
— Просто за всеки случай. Искам да прекара тази нощ в лазарета и някой да го наглежда. Ако има рецидив, машината трябва да е подръка, така че да бъде рекомпресиран веднага.
— Разбирам.
Настигнахме Бартелми на вратата. И другите бяха там.
— Да, вътре има камера — съобщи Бартелми на лекаря. — Аз ще остана с него.
Но тъй като всички изявиха същото желание, най-накрая нощта бе разделена на три смени — щяха да дежурят съответно Бартелми, Франк и Анди. Всеки от тях, естествено, знаеше добре как се борави с декомпресионната камера.
Франк се приближи и докосна ръката ми.
— Всъщност нямаме много работа тук — каза ми той. — Отиваме ли на вечеря у нас?
— О? — и механично погледнах часовника си.
— Значи ще вечеряме в седем вместо в шест и половина — изкикоти се той.
— Чудесно. Тъкмо ще успея да си взема душ и да се преоблека.
— Добре. Идвай веднага щом привършиш. Ще имаме време и да пийнем по едно.
— Чудесно. Както съм ожаднял… Доскоро.
Върнах се вкъщи и се измих. Този път нямаше любовни писма, а камъните си бяха в кошчето за боклук. Сресах се и поех обратно през острова.
Щом приближих лазарета, се показа лекарят, който говореше през рамо на някого, застанал на прага — вероятно Бартелми. Приближих се и видях, че носи чантичката си.
Той се дръпна и се заотдалечава. Щом ме забеляза, кимна и се усмихна.
— Според мен вашият приятел ще се оправи — рече той.
— Чудесно. Тъкмо това смятах да ви питам.
—
— Нищо ми няма. Всъщност съм много добре.
— Изобщо не сте проявили симптомите, прав ли съм?
— Точно така.
— Чудесно. Ако се проявят, знаете къде да отидете. Нали така?
— Да.
— Добре тогава. Аз си тръгвам.
— Всичко хубаво.
Докторът се отправи към мъничкия хеликоптер, който бе приземил до главната лаборатория, аз продължих към къщата на Франк.
Той излезе да ме посрещне.
— Какво каза докторът?
— Че всичко му изглежда наред — отвърнах.
— Хм-хм… Влизай и ми кажи какво пиеш.
Той отвори вратата и ме въведе.
— Бих пийнал един бърбън — рекох.
— Разредител?
— Само лед.
— Добре. Линда е навън, подрежда масата.
Той се размърда и наля две питиета. Зачудих се дали ще зачекне темата за диамантите сега, докато сме сами, но той не го направи.
Обърна се, подаде ми чашата, вдигна своята за кратка наздравица и отпи.
— Кажи сега какво стана.
Разказът ми продължи и по време на вечерята, и след нея. Линда си мълчеше, а Франк постоянно
