гадост, прикачена отзад — са ти в кърпа вързани.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Упоен ли беше?… Не знам. Няма значение. Аз бих предположил, че си използвал рекомпресора. Познах ли? Или чисто и просто си го удушил?
— Я зарежи. Защо ще…?
— В известен смисъл и аз ти помогнах да го убиеш — продължих. — Мислех, че няма опасност, докато си при него, защото досега не си направил нищо по въпроса. Искал си да я задържиш, да я спечелиш отново. Опитал си като си пръскал купища пари по нея. Но това се е оказало порочен кръг, защото Пол е бил част от твоя източник на странични доходи. После съм се появил аз и съм ти предложил алтернативни доставки. А после — днешният нещастен случай и цялата обстановка тук тази вечер… Възползвал си се от случая, хванал си се за тази възможност и си затръшнал вратнята на плевника. Да не споменавам, че желязото се кове, докато е горещо… Поздравления. Според мен ще се измъкнеш. Защото всичко се крепи на предположения, естествено. Няма никакви реални доказателства. Чудесна постановка.
Той въздъхна.
— Тогава защо да навлизаме в подробности? Свърши се. Сега ще отидем при Бартелми. Ще говориш ти, защото аз ще съм твърде разстроен.
— Любопитен съм обаче относно Руди и Майк. През цялото време се чудех. Замесен ли си бил и ти, когато са си го получили?
— Какво знаеш? — попита ме той бавно. — И откъде го научи?
— Знам, че камъните са идвали от Пол и Майк. Знам, че Руди е надушил и се е опитал да ги изнудва. Те са го оправили, а според мен за всеки случай Пол още тогава се е погрижил и за Майк. Откъде знам ли? Пол бълнува по време на целия обратен път днес следобед, а аз бях с него в декомпресора, не помниш ли? Разбрах и за диамантите, и за убийствата, и за Линда и Пол просто като го слушах.
Той се облегна на масата. Поклати глава.
— И без това те подозирах — рече той, — но ти донесе и диамантите за доказателство. Признавам, много бързо ги набара. Но приех историята ти заради възможността залежите на Пол наистина да се намират някъде много близо. Той така и не ми каза къде са. Реших, че и ти си се натъкнал на тях, или си го проследил дотам и си знаел достатъчно, за да разбереш за какво става дума. Както и да е, вече няма значение. Бих работил с тебе. Защо не оставим всичко това така?
— При условие че ми разкажеш за Руди и Майк.
— Всъщност не знам нищо повече от онова, което ти току-що каза. Това не ми влизаше в работата. Пол се беше погрижил за всичко. А сега ти ми кажи как намери находището?
— Не съм го намерил — отвърнах. — И най-малка представа нямам откъде ги е вземал.
Той се изпъна.
— Не ти вярвам! Камъните… откъде ги имаш?
— Намерих мястото, където Пол беше скрил една торба. Откраднах я.
— Защо?
— За пари, разбира се.
— Тогава защо ме излъга?
— Ти какво, да не мислиш, че ще дойда при тебе и ще ти кажа направо, че са крадени? Виж сега…
Той се завтече напред и забелязах, че в ръката си стиска голям гаечен ключ.
Отскочих назад и вратата го халоса по рамото. Но това го забави само за миг. Той се втурна през нея и пак ми се нахвърли. Продължих да отстъпвам и заех отбранителна позиция.
Той замахна, аз отскочих встрани и нанесох саблен удар по лакета му. И двамата не уцелихме. После ответният му удар забърса рамото ми, така че когато наистина го улучих, юмрукът ми се стовари близо до бъбреците му с по-малка сила, отколкото се надявах. Отскочих назад и той замахна пак. Ритникът ми го улучи в хълбока. Той падна на коляно, но се надигна, преди да успея да му връхлетя, и замахна към главата ми. Продължих да отстъпвам и той ме хвана натясно.
Чувах плискането на водата, усещах мириса й. Той беше ужасно близо…
Когато нападна отново, се извих назад и го сграбчих за ръката. Вкопчих се близо до лакета и замахнах с изкривени пръсти към лицето му. Той ме блъсна и аз паднах, без да изпускам ръката му, а с другата се хванах за колана му. Рамото ми се стовари върху земята и той падна отгоре ми, като се мъчеше да освободи ръката си. Успя да я измъкне и за миг тежестта му се отмести от мен. Освободих се, прегънах се надве като топка и го изритах с двата крака.
Удар. Чух го как изсумтя.
И изчезна.
Чух го да пляска във водата. Долових и далечни гласове, които викаха и се приближаваха насам.
Изправих се на крака. Приближих ръба.
Той изпищя — протяжен, отвратителен, агонизиращ вой.
Когато стигнах до ръба, воят вече беше секнал.
Бартелми се приближи до мен и погледна надолу. Веднага щом забеляза проблясващите перки в центъра на суматохата, престана да повтаря: „Какво става?“ и възкликна:
— Божичко!
И после — нищо.
По-късно в показанията си казах, че когато е дошъл да ме извика, Франк ми се е сторил много възбуден, че ми е казал, че Пол е спрял да диша, че съм се върнал с него в лазарета, уверил съм се, че Пол наистина е мъртъв, и съм му го казал, после съм го разпитал за подробности; че докато сме разговаряли, той е останал с впечатлението, че си мисля, че е проявил небрежност и смъртта е настъпила отчасти по негова вина; той се нервирал още повече и накрая ме е нападнал; сбили сме се и той паднал във водата, Всичко това, разбира се, си беше точно така. Само дето пропуснах едно-друго. Те като че ли се хванаха. Махнаха се. Акулата се помота още малко — сигурно чакаше десерт; делфинолозите дойдоха, упоиха я и я отнесоха. Бартелми ми каза, че повреденият звукопредавател наистина от време на време е давал накъсо.
Значи, Пол беше убил Руди и Майк; Франк беше убил Пол, а после самият той бе убит от акулата, на която сега можеха да се припишат и първите две убийства. Делфините бяха оневинени и не беше останал никой, който да може да бъде изправен пред съда за каквото и да било. А източникът на диамантите сега бе една от безбройните малки мистерии в живота.
… И така, след като всички дадоха показания и си тръгнаха, тленните останки бяха отнесени, а нощта преваляше ясна и искряща, аз седях в шезлонга на малката веранда зад дома си, пиех бира и гледах движението на звездите.
… Трябваше да ударя в ума си печат „Приключено“ върху това дело. Но кой ли ми беше написал бележката — онази бележка, която накара адската машина да запухти?
Имаше ли всъщност значение, след като всичко бе приключило? Ако си мълчаха за това, кой съм…
Отново отпих от бирата.
Реших, че има значение. Мога и да поразгледам още малко.
Извадих цигара и понечих да я запаля…
Когато влязох в пристанището, в къщата светеше. Щом стъпих на кея, чух гласа й от високоговорителя.
Поздрави ме по име — с истинското ми име, което толкова отдавна не бях чувал — и ме покани да вляза.
Прекосих кея и се приближих до фасадата на къщата. Вратата беше открехната. Влязох.
Стаята беше дълга, с нисък таван, обзаведена изцяло по източному. Тя беше облечена със зелено копринено кимоно. Беше коленичила на пода, а пред нея бе нареден чаен сервиз.
— Заповядай, седни — покани ме тя.
Кимнах, събух се, приближих се и седнах.
—
—
Тя наля и известно време пихме чай в мълчание. След втората чаша придърпах пепелника.
