вероятност ще умрат.
Щом чух изщракването, им се обадих. Вдигнах шлема и станах, когато лампичката замига.
Но вече беше твърде късно.
Четвъртата кръчма, която бях изписал предната година на коледната картичка, изпратена на Дон Уолш, беше Книжарница и бирария „Пийбоди“ в Балтимор, Мериленд. И съответно през последната вечер на октомври седях в най-задната й стаичка на последната маса преди нишата с вратата, която извеждаше към улицата. Отсреща в сумрака облечена в черно жена свиреше на древно право пиано. Отдясно пращеше и бълваше дим огънят в тясна камина, чийто перваз беше претъпкан с какво ли не и надзираван от древен профил, увенчан с еленови рога. Пиех си бирата и се вслушвах в звуците.
Донякъде се надявах, че този път случаят ще е от онези, когато Дон не се вясва никакъв. Имах доста пари, с които щях да издеяня цяла пролет, и много-много не ми се работеше. Лятото бях прекарал по-далеч на север; сега бях пуснал котва в Чесапийк и нямах търпение да продължа в посока към Карибите. Нарастващият хлад и гадният вятър ми подсказваха, че се мотая твърде дълго по тези ширини. И все пак уговорката беше да седя в посочената кръчма до полунощ. Значи още два часа. Изядох един сандвич и пак си поръчах бира. Горе-долу я бях преполовил, когато забелязах Дон да се приближава към входа, преметнал палто през ръка, и да върти глава. Когато цъфна до масата ми с възгласа:
— Рон! Ама това ти ли си? — аз също докарах съответното количество изненада.
Станах и здраво му стиснах ръката.
— Алън! Дето се вика, колко е малък светът. Сядай де, сядай!
Той се настани на стола срещу мен и метна палтото си на стола отляво.
— Какво търсиш тук? — попита той.
— Бях на гости — отвърнах. — Минах да кажа здрасти на този-онзи — и потупах по драскотините и петната по достопочтената повърхност отпреде ми. — А тука ми е последната спирка. След няколко часа тръгвам.
Той се изкиска.
— Какво така чукаш на дърво?
Ухилих се.
— Изразявах привързаност към една от любимите тайни кръчми на Хенри Менкен през сухия режим.
— Че тая кръчма толкова ли е стара?
Кимнах.
— То е ясно де — каза той. — Ти нали си си по миналото… или срещу настоящето. Никога не съм сигурен точно кое от двете.
— Може би и от двете по малко — отвърнах. — Ще ми се Менкен да можеше да се отбие, че да го питам какво мисли за настоящето… Ти какво го правиш?
— Кое?
— Настоящето. Тук и сега.
— О… — той мерна келнерката и си поръча бира. — В командировка съм. Трябва да наема консултант.
— О! Бизнесът как върви?
— Сложно — рече той. — Сложно е.
Запалихме по цигара и след малко бирата му пристигна. Пушихме, пихме и слушахме музика.
Тая песен съм я пял и ще я пея пак: светът е като някое парче, свирено с ускорено темпо. От толкова много промени в живота ми като че ли множеството станаха през последните няколко години. Като ми тръгна така от известно време насам… И имам предчувствието, че ще се чувствам по този начин и след няколко години — тъй де, ако бизнесът на Дон дотогава не се усложнеше дотам, че да ми свършат теглилата.
Дон ръководи втората по големина детективска агенция в света и понякога решава, че ще съм му полезен, тъй като аз не съществувам. Сега не съществувам, защото някога съществувах по времето и на мястото, където се опитахме да композираме щурата песничка на нашето време. Говоря ви за проекта „Централна база данни“ и за това, че бях изиграл значителна роля в този напън да се конструира работен модел на истинския свят, който да води сметка за всичко и всички в него. Доколко успяхме и дали притежаването на подобие на света наистина осигурява на пазителите му по-голям контрол над функциите му, са въпроси, по които бившите ми колеги продължават да спорят, а музиката става все по-писклива и не можеш да видиш картата от набодените по кея карфици. Тогава взех решение и се погрижих да не получа гражданство в този, втория свят, който сега може би вече е по-важен и от първия. Тъй като съм изгнаник в реалността, когато временно пребивавам зад граница, по необходимост съм или укриващ се престъпник, или нелегален имигрант. Мине се, не мине и прескачам, защото пари си трябват и няма как — ходя там да ги изкарвам. Та тука Дон влиза в играта. Хората, чиято самоличност мога да приема, често са му от полза, когато проблемът е по-особен.
За лош късмет в момента май проблемът му пак беше от по-особените, а на мене и на цялата ми банда от аз-ове ни се щеше единствено да успокоим топката и да си се моткаме на воля.
Допихме си питиетата, донесоха ни сметката и платихме.
— Оттук — посочих задната врата. Той нахлузи палтото си и ме последва.
— Тук ли да си поговорим? — попита ме, докато вървяхме по улицата.
— Не е за предпочитане — отвърнах. — Градски транспорт и после разговор на четири очи.
Той кимна и продължи.
След три четвърти час се намирахме в салона на „Протей“ и аз варях кафе. Мразовитите води на залива ни люлееха нежно под безлунното небе. Бях запалил само чифт от малките лампи. Удобно е. Във водата, на борда на „Протей“, тъпканицата, деловитостта, темпото на живота в градовете са приглушени, забавени — фикционализирани — от метафизичното отстранение, което могат да ти създадат няколко метра вода. Ние променяме пейзажа много лесно, но океанът винаги ни се е виждал неизменен и предполагам, че точно в тази връзка се заразяваме с чувство за безвремие, когато и да попаднем сред него. Вероятно това е една от причините да прекарвам толкова време там.
— За пръв път се качвам на борда — отбеляза той. — Уютно е. Много.
— Благодаря… Сметана? Захар?
— И двете.
Седнахме с димящите чаши и го попитах:
— Та казвай какво има.
— Един случай, който засяга два проблема — отвърна той. — Единият попада в кръга на моята компетенция. Другият — не. Казаха ми, че ситуацията била абсолютно уникална и изисквала услугите на много особен специалист.
— Не съм специалист по нищо друго освен по оцеляване.
Той внезапно ме стрелна с очи.
— Винаги съм приемал, че страшно разбираш от компютри — каза той.
Извърнах се. Това си беше удар под кръста. Никога не се бях писал пред него спец в тази област и между нас винаги е имало неизказаната уговорка, че методите ми за манипулиране на обстоятелствата и самоличността ми не се подлагат на обсъждане. От друга страна, на него му беше ясно, че познавам системата и екстензивно, и интензивно. И все пак не ми се говореше за това. Така че вдигнах гарда.
— Компютърджиите с лопата да ги ринеш — рекох му. — По твое време сигурно е било по-друго, но днес започват да преподават компютри на дечицата още от първи клас. Тъй че много ясно, че разбирам. От моето поколение всички разбират.
— Знаеш, че не ти говоря за това — рече ми той. — Не ме ли познаваш достатъчно отдавна, че да съм заслужил поне мъничко доверие? Въпросът изникна единствено във връзка с настоящия случай. Това е.
Кимнах. Реакциите по самата си природа невинаги са уместни, а аз бях инвестирал значителен емоционален капитал в комплект реакции с голяма издържливост. Та казах:
— Добре де, повече разбирам от компютри от първолачетата.
— Благодаря. Оттук можем да тръгнем — и той отпи глътка кафе. — Аз самият съм завършил право и счетоводство, после съм отбил военна, военно-разузнавателна и гражданска служба — в този ред. След
