— Цигара? — предложих.

— Не пуша — отвърна ми тя. — Но ми се иска ти да запалиш. Самата аз се опитвам да поемам, колкото се може по-малко вредни вещества в организма си. Предполагам, че точно оттам започна всичко.

Запалих.

— Никога досега не бях срещал истински телепат — рекох. — Поне такъв, за когото да съм разбрал.

— Бих разменила това за здраво тяло — отвърна тя. — Още на мига. Дори няма нужда да е особено привлекателно.

— Предполагам, че изобщо няма нужда да задавам въпроси…

— Не — отвърна тя. — Наистина няма. Според тебе, до каква степен волята ни може да бъде свободна?

— С всеки ден все по-малко — отвърнах.

Марта се усмихна.

— Питах те, защото напоследък много мисля за това. Мислех си за едно момиченце, което познавах някога. Момиченцето живееше в градина, пълна с ужасни цветя. Бяха красиви и бяха засадени там, за да им се радва. Но не можеха да скрият от нея аромата си — аромата на съжалението. Защото момиченцето беше болно. И то избяга не от цветовете им и не от формите им, а от мириса, който малцина се досещаха, че тя разпознава. Болно й беше да го вдишва постоянно и тъй, тя намери покой на едно усамотено място. Ако не беше онази нейна способност, щеше да си остане в градината.

Марта замълча и отпи от чая.

— Един ден тя намери приятели — продължи. — На съвсем ненадейно място. Делфините са веселяци, сърцата им не са засегнати от унизителното съжаление. Това, че тя разпознаваше съжалението, я бе отделило, бе я прогонило, а тук я бе сближило с някого. Тя опозна сърцата и мислите на новите си приятели по-добре, отколкото хората опознават своите. И така ги заобича и стана част от тяхното семейство.

Отново отпи от чая си и дълго седя умълчана, втренчила поглед в чашата.

— Сред тях има и велики — промълви най-накрая. — Беше прав миналия път. Пророк, предсказател, философ, музикант — не мога да се сетя за човешка дума, която би могла да обясни какви са те, какви функции изпълняват. Но сред тях има и такива, които огласят песента сън с особена изкусност и дълбочина — нещо като музика, но не съвсем, която извличат от онзи къс безвремие в себе си, чрез който може би гледат в безкрая, а после го изпяват на другарите си. Най-великият, когото познавам — тя произнесе сричките с цъкащ, много висок тон, — носи името или титлата, която звучи горе-долу така: ’Кйваллл’кйе’к’коотайллл’кйе’к. Не мога да ти обясня неговата песен сън — все едно да обяснявам Моцарт на някого, който никога не е чувал музика. Но когато той бе заплашен там, където живее, направих каквото трябваше.

— Виждаш, че не те разбирам — казах аз и оставих чашата си.

Тя я напълни отново.

— „Чикчарни“ е построен над водата — рече ми тя и образът на кръчмата се появи в ума ми — ясен, тревожно ясен. — Знаеш… че не пия силни напитки, не пуша, рядко вземам лекарства. Не става въпрос за избор. Това е физиологично правило и ако го престъпя, ще загина. Но защо да не се наслаждавам на онова, което изпитват другите от моя род, също както се наслаждавам на цигарата, която пушиш?

— Започвам да разбирам…

— Когато плувам под ашрама нощем, мога да яздя трупащите се наркотични видения, да позная покоя, щастието, радостта и да се оттегля, ако те се превърнат в нещо друго.

— Майк…

— Да, тъкмо той ме отведе при нищо неподозиращия ’Кйваллл’кйе’к’коотайллл’кйе’к. Мислиш си, че е някъде край Мартиника, защото съвсем скоро съм ходила там. Няма да ти отговоря на този въпрос. Но тогава улових и идеята да се навреди на делфините. Делфините май ги бяха отклонили от откритото от тях място — без да им навредят обаче. На няколко пъти. Това ми се стори толкова необичайно, че реших да го проуча и разбрах, че е истина. Находището на диаманти попадаше в обсега на песента му. Той обитава онези води, а другите идват там да го слушат. В този смисъл мястото е особено — поради присъствието му. Делфините са търсели начин да подсигурят собствената си безопасност, когато онези са се върнали за още камъни. Точно с тази цел двамата са проучили ефекта на звуците, издавани от китовете убийци, върху делфините. Но освен това двамата се бяха сдобили и с експлозиви, ако след известно време ефектът от записа не се окажеше достатъчен.

Двете убийства са станали, докато ме е нямало — продължи тя.

В основни линии си прав за онова, което е станало. Не знаех, че ще тръгнат, нито пък някой съд би приел това, че мога да чета мислите на Пол. Той използваше всичко, което пипнеше и каквото му хрумнеше — колкото и слаба да му беше хватката. Взе теорията на Франк, както взе и жена му, научи, колкото да може да намери камъните, малко късмет — и готово. Доста дълго го държа тоя късмет. Беше научил за делфините толкова, колкото да разбере за ефекта на звуците, издавани от кит убиец, но не и как биха се държали те, ако им се наложи да се бият, да убиват. Но дори и тогава извади късмет. Историята му успя да мине. Не пред всички. Ала му повярваха достатъчно. Беше в безопасност и бе решил отново да отиде… там. Търсех начин да го спра. Разбира се, исках и делфините да бъдат отмъстени — но тогава това беше от второстепенно значение. После се появи ти и разбрах, че съм намерила начина. През нощта отидох до станцията, изпълзях на брега и ти оставих бележка.

— И си повредила звукопредавателя?

— Да.

— Направила си го тогава, когато си знаела, че ние с Пол ще слезем да го сменим.

— Да.

— А другият?

— И него. Напълних ума на Пол с усещания и видения, които бях видяла и изпитала под ашрама на „Чикчарни“.

— Можела си да прочетеш мислите и на Франк. Знаела си как ще реагира той. Ти си нагласила това убийство!

— Не съм го принуждавала да го прави. Неговата воля не е ли също толкова свободна, колкото и нашата?

Разтревожен от тази мисъл, забих поглед в чашата. После се втренчих в нея.

— А контролираше ли го — поне мъничко — към края, когато той ме нападна? Или, което е далеч по- важно, какво ще кажеш за по-рудиментарните нервни системи? Можеш ли да контролираш поведението на акула?

Тя отново ми наля чай.

— Разбира се, че не.

Отново се умълчахме.

— Какво се опита да ми направиш, когато реших да продължа разследването? — попитах я най- накрая. — Да не би да се опитваше да объркаш сетивата ми и да ме накараш да се самоунищожа?

— Не — бързо отговори тя. — Наблюдавах те, за да видя какво ще решиш. Решението ти ме уплаши. Но това, което ти направих, първоначално не беше нападение. Опитах се да ти покажа нещо от песента сън, да те утеша, да те успокоя. Надявах се, че подобно преживяване би сътворило някаква умствена алхимия, би смекчило решителността ти…

— И щеше да го придружиш и с предложения в този дух.

— Да. Но ти се изгори и болката те накара да се осъзнаеш. И тогава те нападнах.

Гласът й изведнъж зазвуча уморено. Все пак днешният ден е бил твърде напрегнат за нея.

— Всичко това си беше моя грешка — рече тя. — Ако просто те бях оставила да продължиш, доникъде нямаше да стигнеш. Свързал си го с бълнуванията на Пол и си се сетил за мен — мутантката — и за делфините, диамантите и скорошното ми пътуване. Всичко това е бликнало в ума ти, а после бе изникнала и заплахата, която виждах, че можеш да осъществиш: алувиални диаманти и Мартиника, Централната база данни. Трябваше да ти се обадя и да поговорим.

— Ами сега? — попитах. — Никой съд не би могъл да те обвини в нищо. Ти си в безопасност. Надали бих могъл да те заклеймя. И моите ръце са изцапани с кръв, както няма как да не знаеш. Ти си единственият жив човек, който знае кой съм аз, и това ме притеснява. И все пак имам някои предположения относно неща,

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату