задаваше въпроси и се стремеше да си изясни всяка подробност около притесненията и тревогите на Пол. Зачудих се относно Линда и Франк. Не виждах как тя би могла да опази в тайна забежката си на такова ограничено място като станцията. Какво ли всъщност знаеше Франк, какво ли мислеше, как ли се чувстваше? Каква ли функция изпълняваше всъщност подобен триъгълник в този престранен случай?
Останах с тях известно време след вечерята, и почти физически усещах напрежението помежду им — нещо, с което той бе решил да се справи като държи разговора в онези рамки, които бе определил сам, а тя — като не се и опитваше да участва в него. Не се съмнявах, че е заради злополуката с Пол, но се чувствах все по-неловко и по-неловко в ролята си на буфер в назряващия скандал, сблъсък или в подновяването на стара караница. В първия възможен момент им благодарих и се извиних, като се оправдах с умора. Това беше вярно само донякъде.
Франк веднага скочи на крака.
— Ще те изпратя.
— Добре.
Щом наближихме къщата ми, той най-накрая изплю камъчето:
— Ония камъни…
— Да?
— Сигурен ли си, че там, откъдето идват, има още много?
— Насам — поведох го покрай къщата към верандата и щом стигнахме, се обърнах. — Тъкмо навреме, за да хванем последните минутки на залеза. Прекрасно е. Защо не го погледаш малко? Веднага се връщам.
Влязох през задната врата, приближих се до мивката и отворих отделението за боклук. Изваждането на торбата ми отне около минута. Отворих я, сграбчих две шепи камъни и ги изнесох навън.
— Дай шепи — наредих му.
Той ги подложи и аз ги напълних.
— Как така?!
Той вдигна камъните и се приближи до светлината, която се изливаше през отворената врата.
— Божичко! — възкликна. — Бива си те!
— Естествено.
— Добре. Ще ти ги продам. Трийсет и пет процента.
— Двайсет и пет и толкова. Както ти казах.
— Знам за една изложба на скъпоценни камъни и минерали следващата събота. Там може да се появи един познат, ако му се обадя. Ще ти плати добре. Ще го направя срещу трийсет процента.
— Двайсет и пет.
— Жалко, дето толкова се сближихме и пак не можем да се разберем. Така и двамата губим.
— Ох, добре де, трийсет да са.
Погледнах отново камъните, пуснах ги в джоба си и се ръкувахме.
— Сега отивам в лабораторията — рече той. — Ще провериш ли какво става с онзи батискаф, дето го извадихте? Като разберете, обадете се, а? Искам да знам.
— Ясно.
Той се отдалечи, а аз пак прибрах камъните, извадих една книга за делфини и взех да я прелиствам. После ми хрумна колко смешно е всъщност цялото развитие на събитията — всички тези приказки за делфините, всичко, което изчетох и над което мислих, включително дългата философска дисертация за хипотетичните им песни-сънища като религиозно-диалогова форма на лудус — и за какво? За да разбера, че вероятно това изобщо не е било нужно? За да разбера, че сигурно ще приключа със случая, без нито веднъж да мярна делфин?
Е, разбира се, аз тъкмо това исках — и Дон, и Лидия Барнс, и Институтът искаха същото — да изтрия петното от доброто име на делфините. И все пак… ама че заплетена работа се очертаваше! Изнудване, убийство, контрабанда на диаманти с малко прелюбодейство за гарнитура… Как ли щях да я разплета чисто и спретнато, да оправдая заподозрените — които си гледаха
Обзе ме дълбока завист към делфините, която така и не се уталожи. Дали и те си създаваха помежду си проблемни ситуации от подобен порядък? Силно се съмнявах. Може би, ако съберях достатъчно зелени печати за кармата, щях да се вредя за делфин следващия път…
Всичко това ме унесе и задрямах на запалена лампа.
Събуди ме внезапно, настоятелно барабанене.
Разтърках очи и се протегнах. Шумът се разнесе отново — чукаха на прозореца. Някой тропаше по черчевето. Станах, приближих се и видях Франк.
— К’во? — рекох му. — К’во става?
— Излез — отвърна той. — Важно е.
— Добре. Ей сега.
Отидох да си наплискам лицето, за да се събудя напълно и да спечеля време да помисля. Погледнах часовника си — беше десет и половина.
Когато най-накрая излязох, той се вкопчи в рамото ми.
— Хайде бе! Дявол да го вземе! Нали ти казах, че е важно!
Тръгнахме в крачка.
— Добре де, кали трябваше да се събудя. Какво толкова е станало?
— Пол е мъртъв.
— Какво?!
— Чу ме какво ти казах. Мъртъв.
— Как е станало?
— Спрял е да диша.
— То обикновено така става… Но как точно е станало?
— Хванах се да бърникам устройството, дето го извадихте. Сега и то е там. Когато ми дойде времето да сменя Бартелми, го взех със себе си, за да продължа да работя по него. Както и да е, така се увлякох, че много-много не обръщах внимание на Пол. Когато най-накрая го погледнах, беше мъртъв. Това е. Лицето му бе потъмняло и изкривено. Предполагам, че е станало нещо с дробовете му. Може да е имал въздушна емболия…
Влязохме през задната врата — най-близкия вход. Водата се плискаше тихо зад нас, лек бриз ни последва вътре. Минах покрай наскоро опънатата работна маса, по която бяха пръснати инструменти и отчасти разглобения звукоизлъчвател. Свихме вляво зад ъгъла и влязохме в стаята, където лежеше Пол. Запалих лампата.
Лицето му вече не беше красиво — сега то беше лице на човек, прекарал последните си мигове в борба да си поеме дъх. Отидох при него, проверих пулса му, но предварително си знаех, че няма да го напипам. Хванах един от ноктите му с палец и стиснах. Когато го пуснах, си остана бял.
— Преди колко време стана?
— Точно преди да дойда да те извикам.
— Защо мен?
— Ти беше най-близо.
— Разбирам… Чудя се дали чаршафът си е бил скъсан и преди това?
— Не знам.
— Значи нито е викал, нито е издал някакъв звук?
— Нищо не съм чул. Иначе щях веднага да притичам.
Изведнъж ми се прииска да запаля, но в помещението имаше кислородни бутилки и цялата сграда беше в табели „Тук не се пуши“. Обърнах се и се върнах по стъпките си, бутнах вратата, затиснах я с гръб, облегнах се на нея, запалих цигара и се загледах към водата.
— Направо муци — промърморих. — Като се имат предвид симптомите от днес, „естествените причини“ — „вероятна въздушна емболия“, „конгестивна белодробна недостатъчност“ или някаква подобна
