гласа на Бартелми, докато събличах водолазния екип.
— След няколко минути тръгваме — каза той. — Какво се случи и доколко е сериозно?
— Бих казал, азотна наркоза. Пол тъкмо беше потеглил към дъното и се посборихме, докато се мъчех да го изтегля нагоре.
— Някой от вас ранен ли е?
— Не, според мен, не. Той изплю мундщука за малко. Но сега дишането му е наред.
— Иначе как е?
— Още е унесен, като го гледам. Изглежда така, сякаш е колабирал или е пиян.
— Добре. Ти можеш да събличаш екипа…
— Вече го съблякох.
— Съблечи и него.
— Тъкмо започвам.
— Ще се обадим по радиото веднага да докарат лекар и той да ни чака в лазарета — за всеки случай. Но на мен ми се струва, че в момента най-нужното нещо за него е камерата. Така че ще го върнем към налягането на повърхността бавно и плавно. Точно сега го нагласям… Ти самият проявяваш ли някакви симптоми на унес?
— Не.
— Добре. Засега ще оставим нещата така… Има ли още нещо, което трябва да знам?
— Не се сещам.
— Добре тогава. Отивам да се обадя за лекар. Ако ти трябвам за нещо, свирни в микрофона. Това е достатъчно.
— Става.
Измъкнах Пол от екипа с надеждата да започне да се свестява скоро. Нищо подобно.
Просто си седеше отпуснат и мънкаше с отворени, ала оцъклени очи. От време на време се усмихваше.
Зачудих се какво ли не е наред. Ако налягането наистина беше ниско, би трябвало да се съвземе почти веднага. Вероятно му трябва още малко, реших.
Но…
Възможно ли беше да е слизал долу и по-рано същата сутрин, преди началото на работния ден?
Продължителността на декомпресия зависи от цялостното време, прекарано под вода за период от около двайсет и четири часа, тъй като е свързана с цялостното количество азот, поет от тъканите, особено от мозъка и гръбнака. Възможно ли беше да е слизал, за да търси нещо, да речем, в тинята в основата на една строшена мачта сред останките на един определен стар кораб? Може би е прекарал долу доста време, като е претърсвал внимателно и се е тревожел? Със знанието, че днес ще дежури на брега и че за днешния работен ден не му се полага да поема повече азот? И после изведнъж — авария и трябва да рискува. Приема го възможно най-леко и дори насърчава новака да се прояви и да довърши работата. Почива си, опитва се да се стегне…
Съвсем спокойно можеше да е и така. В този случай стойностите на Бартелми за декомпресия не важаха. Времето се измерва от повърхност до повърхност, а дълбочината се преценява въз основа на най- дълбоката достигната точка при гмуркане. По дяволите, доколкото разбирах, може да е претърсил не едно, а няколко скривалища, пръснати на различни места по океанското дъно.
Наведох се и се вгледах в зениците му — и като че ли привлякох вниманието му.
— Колко дълго стоя под вода тази сутрин? — попитах.
Той се усмихна.
— Не съм.
— Няма значение заради какво е било. Сега се тревожим за здравето ти. Колко време стоя долу? На каква дълбочина?
Той поклати глава.
— Не съм.
— По дяволите! Знам, че си! Потъналият кораб, нали? Това са може би двайсет клафтера. Колко време стоя? Час? Повече от веднъж ли слиза?
— Не съм слизал! — настоя той. — Наистина, Майк! Не съм.
Въздъхнах и се облегнах назад. Може би казваше истината, възможно беше. Всички хора са различни отвътре. Може би физиологията му играеше някакъв друг вариант на играта, а не онзи, за който се бях сетил аз. Но всичко пасваше така добре. Известно време го виждах като човека, който докарва камъните, а Франк — като паравана. След като бях отишъл с находката си при Франк, той му го е споменал и Пол, разтревожен, е слязъл, докато цялата станция още спи, да провери как стоят нещата. Тъканите му са поели много азот по време на трескавото търсене, а после се е случило и това. Без съмнение имаше логика. Но аз на негово място бих си признал, че съм се гмуркал. По-късно винаги бих пробутал някоя лъжа за причините.
— Не си ли спомняш? — опитах пак.
Той избълва вял порой от псувни, но ентусиазмът му секна още след десетина срички. Гласът му заглъхна, а после той измънка:
— Защо н’ми вярв’ш, Майк? Н’съм слизал…
— Добре де, вярвам ти — казах аз. — Няма нищо. Карай.
Той се протегна и ме хвана за лакета.
— Прекрасно е — рече.
— Ъ-хъ.
— Всичко е просто… като никога преди.
— Ти какво си взел? — попитах.
— … красота…
— На какво си? — настоях.
— Знаеш, че не употребявам — каза той най-накрая.
— Тогава от какво ти е така? Знаеш ли?
— Хубаво ми е, бе… — отвърна той.
— Нещо е станало там долу. Какво?
— Не знам! Разкарай се! Не го връщай… Така трябва да бъде. Винаги… Не оня боклук, дето ти го вземаш… Оттам се почна…
— Съжалявам — казах.
— Оттам се почна белята.
— Знам. Съжалявам. Всичко развалих — рискувах. — Не трябваше.
— Изтърва се… — каза той. — Издъни се.
— Знам. Съжалявам. Но го пипнахме — пробвах се аз.
— Ъ-хъ — рече той и после добави: — Божичко!
— Диамантите. Диамантите са на сигурно място — подметнах.
— Пипнахме го… О, Божичко! Съжалявам!
— Зарежи това. Кажи ми какво виждаш — исках да върна ума му към това, което ме интересуваше.
— Диамантите… — започна той.
Пол подхвана дълъг, несвързан монолог. Слушах. От време на време казвах по нещо, за да го върна към темата за диамантите, и постоянно гледах да вмъкна името на Руди Майърс. Отговорите му оставаха фрагментарни, но картината започна да ми се изяснява.
Тогава го пришпорих — опитвах се да науча колкото се може повече, преди Бартелми да се върне и да продължи да ни декомпресира. Боях се да не се съвземе изведнъж, защото декомпресията действа по този начин, като улучиш необходимата точка в случаите на азотна наркоза. Явно двамата с Майк са доставяли диамантите — откъде, така и не разбрах. Щом се опитах да науча дали Франк ги е пласирал, започваше да мънка мили думи по адрес на Линда. Ала онова, което най-вече се мъчех да изкопча, започна да изкристализира.
Преди време Майк се беше раздрънкал в задния ашрам на „Чикчарни“. Явно то е заинтересувало Руди
