— Страхотно звучи. Благодаря ти.
— Към шест?
— Бива.
— Намери ли си нещо интересно за развлечение?
— Да. Всъщност се вслушах в съвета ти и си възкресих стария навик да събирам камъни.
— О? И попадна ли на нещо интересно?
— Тъкмо днес намерих — отвърнах. — Невероятен случай, наистина. Съмнявам се дали някой би могъл да попадне на това освен случайно. Ще ти покажа.
Извадих камъните от джоба си и ги пуснах в дланта му.
Той се вторачи в тях. Опипа ги. Въртя ги насам-натам. Сигурно половин минута.
— И искаш да разбереш какви са, така ли? — попита ме той най-накрая.
— Не. Това вече го знам.
— Разбирам.
Погледна ме и се усмихна.
— Къде ги намери?
Пуснах много-много бавна усмивка.
— Още има ли? — попита.
Кимнах.
Той облиза устни. После пак се вторачи в камъните.
— Е, ако искаш, ми кажи — какво беше находището?
Мисълта ми не беше щракала толкова бързо, откакто пристигнах тук. В начина, по който ме попита, имаше нещо, което включи ума ми на максимална скорост. Бях си мислил за строго контрабандна операция по изнасяне на диаманти с него в ролята на главен дистрибутор на камъните. Сега обаче преразгледах оскъдните си знания за случая. Най-големите диамантени мини в света бяха в Южна Африка, където диамантите се намираха в скала, известна като кимберлит или „син грунд“. Но как изобщо се оказваха там? Чрез вулканичен процес — късчета въглерод, застинали в потоци разтопена лава, подложени на интензивно нагряване и налягане, които променят структурата им, втвърдяват ги и ги превръщат в кристалните форми на най-добрия приятел на всяко момиче. Ала освен това съществуваха и алувиални находища — диаманти, изтръгнати от лоното им от древни потоци, често отнесени далече от месторождението им и струпани в крайбрежни подмоли. Така беше в Африка, разбира се, и въпреки че знанията ми за находищата в Новия свят бяха доста ограничени, знаех, че голяма част от Карибската островна система е възникнала чрез вулканична дейност. Възможността за наличие на местни находища — от вулканично-тръпната разновидност или пък алувиални — не беше изключена.
С оглед на донякъде ограничената област на действие от пристигането ми насам отвърнах:
— Алувиално. Не беше тръба, това мога да ти кажа.
Той кимна.
— Имаш ли някаква представа за големината на находката ти?
— Всъщност не — отвърнах. — Там, откъдето идват тези, има и още. Но що се отнася до истинския размер на находището, е рано да се каже.
— Много интересно — рече той. — Знаеш ли, това съвпада с една моя идея за тази част на света, която отдавна се върти в ума ми. Не би ли ми дал само груба, приблизителна представа от коя част от океана идват?
— Съжалявам — отвърнах. — Нали разбираш.
— Естествено, естествено. И все пак доколко би се отдалечил оттук за едно следобедно приключение?
— Предполагам, че това зависи от собствените ми идеи по въпроса, както и от наличния транспорт — въздушен или на подводни криле.
Той се усмихна.
— Добре. Няма да настоявам. Но съм любопитен. А сега, след като ги намери, какво смяташ да правиш с тях?
Не бързах да отговоря и запалих цигара.
— Да им взема, колкото се може повече пари и да си държа езика зад зъбите, естествено — отвърнах най-накрая.
Той кимна.
— Къде ще ги продаваш? Ще спираш минувачите по улиците?
— Не знам — отвърнах. — Още не съм мислил за това. Предполагам, че мога да ги занеса на някой бижутер.
Той се изкиска.
— Ако извадиш голям късмет, може. Ако извадиш късмет, току-виж си намерил някого, склонен да рискува. Ако извадиш голям късмет, ще намериш някого, склонен хем да рискува, хем да се разплати честно с тебе. Предполагам, че искаш да си спестиш завеждането на досие и внасянето на допълнителен доход по основната ти сметка? Облагаем доход?
— Както казах, бих искал да им взема най-високата възможна цена.
— Естествено. Прав ли съм тогава да предположа, че целта на днешното ти идване при мен може да има някаква връзка с това ти желание?
— С една дума, да.
— Разбирам.
— Е?
— Мисля. Да бъда твой агент в едно подобно начинание само по себе си крие рискове.
— Колко?
— Не, съжалявам — отвърна той. — Сигурно и без това си е прекалено рисковано. Незаконно е в края на краищата. Аз съм човек семеен. Ако се забъркам в нещо такова, току-виж съм си изгубил работата. Ако беше станало преди, да речем, петнайсет години… кой знае? Съжалявам. Няма да издам тайната ти, затова не се безпокой. Но и няма да ти правя партия в начинанието.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Дори и само да се замисля над предложението ти, би ми струвало твърде много.
— Двайсет процента? — предложих.
— И дума да не става.
— Може би двайсет и пет…
— Не. И двойно да ми предлагаш, това едва ли ще…
— Петдесет процента! Ти си луд, бе?!
— Моля те, не викай! Искаш цялата станция да чуе ли?
— Извинявай. Но и дума не може да става. Петдесет процента! Не. Ако намеря някой навит бижутер, дори и да ме прецака, пак ще съм по̀ на сметка. Двайсет и пет процента е таванът. Абсолютно.
— Боя се, че не виждам как ще стане.
— Е, ще ми се все пак да си помислиш.
Той се изкиска.
— Трудничко ще ми е да забравя.
— Добре, ще се видим утре.
— В шест.
— Да. Лека нощ.
— Лека нощ.
Запътих се обратно към вкъщи, като размишлявах над възможните обрати, настъпили при хората и събитията, чиято кулминация са били убийствата. Но в картината все още имаше твърде много бели петна, за да стигна до някакъв задоволителен извод.
Разбира се, фактът, че някой знае, че присъствието ми означава много повече, отколкото на пръв поглед, определено ме беше разтревожил. Отново и отново преравях мислите си в търсене на възможни начини да съм се издал, но не разбирах къде може да съм се издънил. Твърде внимателно си бях съставил биографията. Не бях срещнал тук никого, който да ми е познат отнякъде. Не за първи път усетих желание —
