Името ми е легион

незабелязано — или пък повтарящо се на интервали в мониторната система. Предполага се, че честотите, използвани при „стената“, предизвикват стрес у много морски обитатели, но не е задължително да са смъртоносни за тях. Макар акулите обикновено да избягват „стената“, някоя от тях може да е била принудена да премине през нея поради заплаха и после да се е оказала в капан.

— Това е идея — казах. — Да… Благодаря. Не ме разочаровахте.

— Аз пък си мислех, че е точно обратното.

— Защо?

— Просто се опитах да защитя делфините и да ви покажа, че вътре би могла да се промъкне акула. Вие искахте да ви кажа нещо, от което да се почувствате в по-голяма безопасност, докато работите.

Пак ми стана неловко. Обзе ме внезапното ирационално чувство, че тя по някакъв начин е узнала всичко за мен и в момента си играе някакви игрички.

— Казахте, че сте запознат с произведенията ми — рече тя изведнъж. — Значи ли това, че са ви известни и двата албума със снимки на делфини?

— Да. Текстът ви също ми хареса.

— Нямаше кой знае колко текст — усмихна се тя, — а и вече минаха няколко години оттогава. Може би е бил твърде превзет. Отдавна не съм поглеждала какво съм написала там…

— Според мен великолепно пасваше на темата — кратки афоризми, подобни на зен-коани, под всяка снимка.

— Спомняте ли си някой от тях?

— Да — изведнъж си бях припомнил един от тях. — Спомням си снимката на скачащия делфин, на която бяхте уловили сянката му върху водата, и заглавието беше „Щом няма отражение, какви ти богове…“

Тя се изкиска.

— Дълго време си мислех, че точно този май е твърде ефектен. По-късно обаче, когато опознах обектите си по-добре, реших, че звучи на място.

— Често съм се чудил що за религия или религиозни чувства биха могли да имат те — казах аз. — Религията е нещо общо за всички човешки племена. Човек би предположил, че след достигане на определено ниво на разума се появява нещо подобно с цел да се справиш с онова, което все още не си способен да проумееш. Чувствам се озадачен по отношение на това какви форми би приело то при делфините, но самата мисъл ме интригува. Вие имате ли някакви идеи?

— Много съм мислила, докато ги наблюдавам — каза тя — и съм се опитвала да анализирам характера им въз основа на тяхното поведение и физиология. Запознат ли сте с произведенията на Йохан Хьойзинха?

— Слабо — отвърнах. — Четох „Homo Ludens“ преди години и останах с впечатлението, че това е груба чернова на книга, която той така и не е успял да напише в окончателен вариант. Но си спомням основния му постулат, че културата започва като един вид сублимация на игровия инстинкт и елементите на свещени обреди и празнични съревнования дълго време присъстват в развиващите се институции, и може би винаги продължават да присъстват на някакво ниво — макар че не е анализирал съвремието.

— Да — отвърна тя. — Игровият инстинкт. Като ги гледах как лудуват, често ми се струваше, че понеже делфините са толкова добре приспособени към обкръжаващата ги среда, у тях никога не е възниквала нужда от развитие на сложни обществени институции. Ако при тях има нещо подобно, то е по-близко до по-ранните положения, разгледани от Хьойзинха — състояние на живот, изпълнено с открито отдаване на техния вариант на празнични обреди и съревнования.

— Религия-игра?

— Не е толкова просто, макар че според мен и това е част от картината. Проблемът тук е в езика. Хьойзинха не случайно използва латинската дума ludus. За разлика от старогръцкия, в който има най- различни думи за безделие, за премерване на силите при съревнования, за прекарване на времето по най- различен начин, латинският изразява онова, което обединява всички тези неща, обобщено в една- единствена идея в думата ludus. Разграничението, което правят делфините между играта и сериозното очевидно е различно от нашето, също както нашето се различава от това на гърците. Но така, както ние разбираме понятието ludus, чрез нашата собствена способност да осъзнаем, че можем да обединим широк спектър от образци на поведение под общ знаменател, като ги сметнем за форми на игра, имаме по-добра основа за догадки и интерпретации.

— И по този начин вие сте си изградили някаква идея за тяхната религия?

— Не съм, разбира се. Просто имам някои догадки. Вие нямате ли?

— Е, ако трябва да гадая и просто да изкажа някакво предположение, бих казал, че ще е форма на пантеизъм — вероятно нещо сродно с по-малко съзерцателните форми на будизма.

— Защо „по-малко съзерцателни“?

— Те са толкова дейни — изтъкнах. — Всъщност дори не спят в истинския смисъл на думата, нали? Трябва да се показват много често на повърхността, за да дишат. И затова непрекъснато са в движение. Кога ли биха могли да се спрат под някой корал-еквивалент на дървото на бодхисатвите, поне за малко?

— Според вас какъв щеше да е разумът ви, ако никога не сте заспивали?

— Доста трудно ми е да си го представя. Но вероятно известно време ще съм под голямо напрежение, освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако периодично не изпадах в унес, разбира се.

— Според мен вероятно случаят с делфините е точно такъв, макар че с техния мозъчен капацитет според мен не е нужно това да се случва периодично.

— Като че нещо не схващам.

— Те са достатъчно надарени да правят това едновременно с мисленето, а не като редуват едното и другото.

— Искате да кажете, че постоянно са мъничко унесени? Вземат си умствена ваканция и бленуват, докато мозъкът им продължава да си работи?

— Да. И ние също го правим, в ограничена степен. И при нас винаги има някаква подсъзнателна мисъл, лек мисловен шум, докато обмисляме онова, което оказва най-силен натиск върху съзнанието ни. Научаваме се да го потискаме и наричаме това съсредоточаване. В известен смисъл по този начин се пазим от мечтите.

— А според вас делфинът едновременно си мечтае и си върши нормалната мисловна работа?

— Да, пак в известен смисъл. Но освен това според мен мечтанието при тях е малко по-различен процес.

— Какво имате предвид?

— Нашите сънища и мечти са предимно образни по природа, защото в будно състояние сме ориентирани предимно към визуална информация. От друга страна, делфините…

— … са акустично ориентирани. Да. Като приемем за даденост този ефект на постоянно мечтание и имаме предвид неврофизиологичните структури, които притежават, значи те сигурно си цапкат наляво- надясно и се наслаждават на собствената си музика.

— Повече или по-малко да. А това поведение не попада ли в графата ludus?

— Просто не знам.

— Една от формите на ludus, която гърците, разбира се, са смятали за отделна дейност и са я кръстили диагога, най-добре може да се преведе като почивка за разума. Музиката влиза в тази категория; в своята „Политика“ Аристотел размишлява каква полза би могла да се извлече от нея, като най-накрая стига до извода, че достойнството на музиката е в това, че прави тялото здраво, създава определен етос и ни дава възможност да се наслаждаваме на всичко по правилния начин — каквото и да означава това. Но ако разгледаме в тази светлина едно акустично мечтание — музикална разновидност на ludus — чудя се, дали то не би могло наистина да създаде определен етос и да вдъхнови особен начин за наслаждение от всичко?

— Възможно е — ако това става едновременно.

— Все още нямаме ясна представа какво означават много от техните звуци. Да предположим, че вокализират част от преживяванията си?