От кръста нагоре е симпатична, съвсем нормално изглеждаща жена, но бедрата и краката й са страшно разкривени и грозни. Много съжалявах, че съм я накарал да се чувства неловко. И на мен самия ми беше неловко и не знаех какво да кажа. Тъй че се провикнах „Съжалявам“, махнах и си продължих по пътя.
— Чувал съм, че изобщо не може да ходи — додаде Диймс, — макар че разправят, че плувала отлично. Сам аз никога не съм я виждал.
— Някакво нещастие ли й се е случило, или…
— Не както аз го разбирам — рече той. — Тя е наполовина японка и това, което съм чувал, е, че майка й като бебе била засегната от Хирошима. Някакво генетично увреждане.
— Жалко.
— Да.
Платихме и си тръгнахме. После дълго останах буден и си мислех за делфини, потънали кораби, удавници, полухора и Гълфстрийм, който продължаваше да ми бърбори през прозореца. Най-накрая се заслушах в него, той ме сграбчи и се понесохме заедно в мрака нататък, където той достига най-накрая.
Пол Валънс отговаряше на описанието на Анди Диймс, горе-долу колкото мен на ръст, мургав и хубав — хубостта му беше като тази на манекените от рекламите за дрехи. След още двайсет години пак щеше да се откроява като външност. Някои хора са си родени с късмет. Диймс излезе прав и за характера му. Не беше от най-приказливите, макар че някак си успяваше да го постигне, без да изглежда темерут. Що се отнася до уменията му на гмуркач, първия ден, когато работих с него, не можах да се убедя лично в това, защото бяхме дежурни на брега, а Диймс и Картър ги пратиха на Трета станция. Пак в склада с оборудването…
Според мен не беше уместно да го разпитвам за покойния му приятел или пък за делфините, което ограничаваше доста обхвата на теми за разговор — работата, която вършехме, и разни общи приказки. Така измина сутринта.
След като обядвахме обаче, когато започнах да си правя планове за вечерта, реших, че и той би могъл да ми обясни не по-лошо от всеки друг как се ходи до „Чикчарни“.
Той спусна клапана, който чистеше, и се втренчи в мен.
— За какво ти е да ходиш там?
— Чух да го споменават — отвърнах. — Ще ми се да го видя.
— Сервират наркотици без лиценз — осведоми ме той. — Никакви инспекции. Ако си падаш по такива работи, може да ти пробутат някакъв боклук, забъркан в кенефа от селския идиот.
— Тогава ще си пия бирата. Но все пак искам да видя мястото.
Той сви рамене.
— Не че има какво да се гледа, но виж сега…
Пол си избърса ръцете, откъсна едно старо листо от стенния календар и ми надраска набързо карта. Забелязах, че се пада малко навътре в острова, по-близо до птиците и мангровите гори, блатата и махагона. Освен това беше малко на юг от кръчмата, където ядохме предната вечер. Намирал се до поток и стърчал на колове над водата, рече ми той, и съм можел да си взема лодка чак до кея под самата кръчма.
— Мисля довечера да намина нататък — повдигнах рамене.
— Помни какво ти казах.
Кимнах и прибрах картата.
Следобедът се изниза бързо. Натрупаха се облаци, ливна краткотраен дъжд — изсипа се за петнайсетина минути — а после слънцето отново изгря, за да изсуши палубите и стопли току-що окъпания свят. Работният ден отново приключи рано за мен, защото бяхме свършили всичката работа. Взех си набързо душ, преоблякох се в чисти дрехи и отидох да видя дали ще мога да взема лодката.
Роналд Дейвис, висок мъж с рядка коса, който говореше с новоанглийски акцент, каза, че мога да взема моторницата „Изабела“, оплака се от артрита си и ми пожела приятно прекарване. Кимнах, обърнах лодката към Андрос и запърпорих нататък с надеждата, че в „Чикчарни“ наред с другите изкушения предлагат и храна, а не исках да губя време, като се отбивам другаде.
Морето беше спокойно, чайките се гмуркаха и въртяха с дрезгави крясъци, докато дирята ми се рееше с разперени крила през техния резерват. Всъщност нямах никаква представа какво ще търся там. Не обичах да действам по този начин, но нямах друг избор. Липсваше ми истинска линия на нападение. Нямаше откъде да го подхвана. Ето защо бях решил просто да трупам информация по възможно най-бързия начин. Скоростта винаги е имала голямо значение, когато нямам представа къде точно ще стигна.
Андрос ставаше все по-голям. Ориентирах се по ресторантчето, където ядохме предната вечер, после затърсих устието на потока, който ми бе нарисувал Валънс.
Отне ми около десетина минути да го намеря. Запърпорих нататък и бавно заплавах нагоре по криволичещото му русло. Отвреме-навреме мярках черния път, който вървеше покрай левия бряг. Листакът обаче се сгъсти и най-накрая съвсем го изгубих от поглед. После и клоните над мен се преплетоха и за няколко минути ме затвориха в тунел, потънал в преждевременен сумрак, а после потокът отново се разшири, зави и ме докара до мястото, което ми бяха описали.
Насочих се към кея, където бяха закотвени още няколко лодки, вързах моята, слязох на брега и се огледах. Сградата отдясно — единствената, като не броим една малка барака — наистина стърчеше над водата. Беше скована от дърво и бе толкова окърпена, че се усъмних дали е останала и една оригинална дъска. До нея бяха паркирани половин дузина коли, а на една избеляла табела пишеше „ЧИКЧАРНИ“. Докато вървях нататък, се огледах наляво и видях, че черният път покрай брега е в по-добра форма, отколкото предполагах.
Щом влязох, забелязах на около петнайсет фута пред себе си красив махагонов бар — изглеждаше така, сякаш го бяха взели от някой кораб. Имаше осем-десет маси, няколко от тях — заети, а вдясно от бара — вход със завеси. Някой нескопосно бе нарисувал около него ореол от облаци.
— Какво да бъде?
— Бира — поръчах. — А да имате нещо за ядене?
— Изчакай!
Барманът се обърна и погледна в малкия хладилник.
— Сандвич с рибна салата? — предложи ми той.
— Бива.
— Добре. Щото друго нямаме.
Барманът стъкми сандвича, донесе го и ми отвори бирата.
— Това, дето го чух, беше твоята лодка, нали?
— Точно така.
— Отпуска ли?
— Не. Тъкмо почнах работа в Станция Едно.
— О. Значи гмуркач?
— Да.
Той въздъхна.
— Значи, заместникът на Майк Торили. Горкичкият той.
Предпочитам да ме наричат „наследник“, а не „заместник“ при подобни ситуации, защото така хората по-малко приличат на примамка за акули. Но кимнах.
— Да, чух за станалото — казах. — Лоша работа.
— Той доста често идваше тук.
— И това чух. И че онзи, който е бил с него, е работил тук.
Барманът кимна.
— Руди. Руди Майърс. Бачка тук две години.
— Те са били доста близки приятели, нали?
Той поклати глава.
— Не бих казал. Просто се познаваха. Руди работеше там отзад — той хвърли поглед към завесите. — Нали разбираш.
Кимнах.
— Като главен гид, висш медицински кадър и първи мияч на бутилки — рече барманът с обиграна лекота. — Ти интересуваш ли се от…
