които ти не би искала да се разчуят. Няма да се опиташ да ме унищожиш, защото знаеш какво ще направя с тях, ако не успееш.
— А аз виждам, че няма да използваш пръстена си, освен ако не те провокират. Благодаря ти. От това се боях.
— Като че ли се споразумяхме.
— Защо тогава и двамата не забравим всичко това?
— Искаш да кажеш, да се доверим един на друг?
— Да не би това да е нещо ново под слънцето?
— Трябва да признаеш, че ти имаш предимство в тези неща.
— Вярно е. Но важи само за момента. Хората се променят. Не мога да видя какво ще си мислиш някой друг ден някъде другаде. А като става дума, ти си в по-добра позиция — познаваш себе си по-дълго, отколкото аз те познавам.
— Май си права.
— Разбира се, всъщност аз нищо не печеля, ако унищожа начина ти на съществуване. Ти, от друга страна, несъмнено би могъл да потърсиш необлагаем източник на доходи.
— Не отричам — рекох. — Но съм ти дал дума и ще я удържа.
— Знам, че го мислиш сериозно. Знам и че вярваш на голяма част от това, което ти казах, макар и с някои резерви.
Кимнах.
— Ти не разбираш какво е истинското значение на ’Кйваллл’кйе’к’куутайллл’кйе’к.
— Как бих могъл, след като не съм делфин или поне телепат?
— Мога ли да ти покажа какво се мъча да запазя и да защитавам?
Замислих се — спомнях си онези неотдавнашни мигове в станцията, когато тя ме беше халосала с нещо, извадено сякаш от Уилям Джеймс. Нямаше как да разбера що за контрол и що за сили би могла да упражни върху мене, ако се съгласях на подобен експеримент. Обаче ако нещата излезеха извън контрол, при най- малкото подозрение, че тя бърника из съзнанието ми отвъд внушението, разполагах с начин да прекратя това на мига. Скръстих длани отпред и поставих два пръста на пръстена.
— Много добре — казах.
И тогава започна отново — нещо като музика и все пак не съвсем, развитие на предложение, което не може да бъде изказано с думи, защото съществото му бе такова, че никой човек не можеше да го притежава или възприеме — то беше отвъд обхвата на човешките сетива. Осъзнах, че тази част от мен, която изпитва това, временно се намира в съзнанието на създателя му, че това е песента сън на ’Кйваллл’кйе’к’куутайллл’кйе’к, че аз съм свидетел и участник в безвременния спор, докато той го импровизира, оркестрира, извлича цели части от изградени преди това съвършени и чисти видения и фрази от памет, толкова жизнена, че нейните творения едва-едва се отличават от създаденото в момента. Докато ги смесвах в свежи хармонии върху радостния ритъм, само смътно долавях чрез едновременното възприемане на собственото удоволствие на твореца акта на тяхното оформяне.
Чувствах насладата в този танц на мисълта — разумна мисъл, не логична; процесът, както е винаги в изкуството, беше отговор на нещо, макар че точно на какво, не знаех, нито всъщност ме интересуваше; защото това, че отговора го има в себе си и сам по себе си, беше достатъчно. И ако един ден той ми осигуреше емоционално оръжие в миг, когато иначе ще съм сам и гол, то това беше едно от онези неща, които никой няма право да очаква, но понякога открива, щом си припомни подобна частица от съществуванието, създадена от проницателен пророк с някаква бясна радост.
Забравих самото си същество, изоставих ограничените си сетива — плувах в море, което не беше нито тъмно, нито светло, нито с форма, нито безформено, ала знаех накъде отивам — вътре в постоянния акт на онова, което бяхме решили да наричаме
Съзнанието ми се върна — виеше ми се свят и седях, все още стиснал пръстена на смъртта, срещу момиченцето, избягало от ужасните цветя, в зелени одежди и много-много пребледняло.
—
—
Тя наля чай. Искаше ми се да протегна ръка и да докосна нейната, но вместо това вдигнах чашата и отпих.
Тя, разбира се, знаеше отговора ми. Беше го видяла.
Но след малко заговори:
— Когато ми дойде времето — кой знае кога? — ще отида при него. Ще бъда там с ’Кйваллл’кйе’к’куутайллл’кйе’к. Кой знае, ще продължа да съществувам — може би като спомен в онова безвременно място, като частица от песента сън? Но аз и сега се чувствам като частица от нея.
— Аз…
Тя вдигна ръка. Допихме чая в мълчание.
Всъщност никак не исках да си тръгвам, но знаех, че трябва.
Има толкова много неща, които можех да кажа — така си мислех, докато пътувах с „Изабела“ обратно към Станция Едно с торбата с диаманти и всичко и всички, които бях оставил и които ме чакаха, за да ги докосна или да им кажа нещо.
Но пък — помислих си — често най-добрите думи са онези, които са останали неизказани.
Част трета
Палачът се завръща у дома
Големи, тлъсти снежинки надолу в нощта — тиха нощ, безветрена нощ. Никога не ги броя за бури, освен ако не духа вятър. Да, но нито стон, нито въздишка. Само студена, равномерна белота, която се стеле надолу зад прозореца, и тишина, потвърдена от изстрели, още по-дълбока в мига, когато стихнат. В главното помещение на хижата единствените звуци бяха сегиз-тогиз пращенето и съскането на пъновете в камината, които се превръщат в пепел.
Седях на стол, извърнат настрани от масата, с лице към вратата. Отляво на пода — сандъче с инструменти. Шлемът беше на масата — изкорубена кошница от желязо, кварц, порцелан и стъкло. Ако чуя щракването на микропревключвател някъде вътре в него, последвано от жужене, то под мрежата близо до предния край ще светне слаба светлинка и ще започне да примигва учестено. Ако това се случеше, имаше много голяма вероятност да умра.
След като Лари и Бърт излязоха, въоръжени съответно с огнемет и нещо, което приличаше на пушка за слонове, извадих от джоба си черна топка. Освен това Бърт беше помъкнал и две гранати.
Разгънах черната топка и тя се превърна в ръкавица без шевове. Върху дланта й беше залепена бучка от нещо, прилично на влажен маджун. После надянах ръкавицата на лявата си ръка и я изправих, подпрял лакът на облегалката. На масата близо до шлема, до дясната ми ръка лежеше малък лазерен пистолет, на който много-много му нямах вяра.
Ако плеснех по метална повърхност с лявата си ръка, веществото щеше да се залепи за нея и да се отлепи от ръкавицата. След две секунди щеше да избухне, а силата на експлозията щеше да е насочена към повърхността. Това нещо се наричаше тих заряд и притежанието му в по-голямата част от света беше забранено от законите за тайни оръжия и притежание на оръдия за грабеж. Според мен това лепкавото, на което му бяха бъзикали молекулите, беше голяма работа. Само дето от системата на доставка имаше какво да се желае.
До шлема и до пистолета пред ръката ми имаше малко уоки-токи. Целта му беше да мога да предупредя Бърт и Лари, в случай че чуя изщракване на микроключ, последвано от жужене, и видя как лампичката светва и започва да примига учестено. Тогава щяха да разберат, че Том и Клей, с които бяхме загубили връзка, когато започна стрелбата, не са успели да унищожат врага и без съмнение сега лежат безжизнени в станциите си на малко повече от километър южно от нас. Тогава и те щяха да разберат, че по всяка
