което влязох в бизнеса. Колкото разбирам от техника, прихванал съм го по трасето — тук болтче, там катастрофа… Знам много за това, какво могат да
— Това не са ти компютри — рекох — и ако става дума, те всъщност и роботи не са били. Били са телефакторни уреди.
— Обясни ми разликата.
— Роботът е машина, която изпълнява определени операции в съответствие с програма от инструкции. Телефакторът е машина роб, управлявана дистанционно. Телефакторът функционира в обратна връзка с оператора. В зависимост от това, доколко изпипана искаш да бъде, връзката може да бъде аудиовизуална, кинестетична, тактилна, дори обонятелна. И колкото повече задълбаваш в тая посока, толкова по- антропоморфен става дизайнът им.
В случая с Венера, ако си спомням правилно, човекът оператор в орбита е носел екзоскелет, който е контролирал движението на тялото, краката, ръцете и дланите на уреда долу на повърхността и чрез обратна връзка е получавал информация за движението и мощността чрез система от реактивни трансдуктори. Носел е шлем, който контролира телевизионната камера на уреда — естествено, разположена в „главата“ му — и чрез който гледката долу е изпълвала зрителното му поле. Освен това е носел слушалки, свързани с аудиоустройството на уреда. Четох книгата, която той написа по-късно. Разправяше, че през дълги периоди от време забравял кабината, забравял, че е на командирския край на контролната примка, и всъщност му се струвало, че сам крачи наперено из онзи адски пейзаж. Спомням си, че много ме впечатли — бях хлапе и исках да си имам супермъничък телефактор, дето да си е мой и да шляпам из локвите и да се млатя с микроорганизмите.
— Защо?
— Защото на Венера нямаше дракони. Както и да е, те това ти е телефакторен уред — нещо съвсем различно от робота.
— Дотук схващам — каза той. — А сега ми обясни разликата между първите телефакторни уреди и по- късните.
Преглътнах малко кафе.
— Що се отнася до другите планети и спътниците, положението е малко по-завързано — рекох. — Отначало там сме нямали оператори в орбита. Заради икономиката и някои неразрешени технически проблеми. Най-вече заради икономиката. Във всеки случай уредите са били приземявани на набелязаните планети, но операторите все си оставали у дома. Поради това, разбира се, в трансмисиите покрай контролната примка е съществувало разминаване във времето. Изисквало се е известно време да се получава сигналът от терена и още едно забавяне, преди ответният ход да стигне до телефактора. Опитали сме се да го компенсираме по два начина: първия — чрез използването на проста последователност от типа изчакване — ход, изчакване — ход. Вторият е бил по-усложнен и тъкмо тук компютърът се появява на картинката във връзка с контролните примки. Състоял се е в създаване на модели на известните фактори на околната среда, обогатявани по-нататък чрез първоначалните последователности изчакване — ход. На тази база после компютърът преценява ходовете в ограничен обхват. Най-накрая той може да поеме примката и да я управлява чрез комбинация от „предсказан контрол“ и серии изчакване — ход. Обаче при възникване на нещо неочаквано пак се е налагало да викат хора на помощ. Така че на другите планети управлението отначало не е било нито изцяло автоматично, нито изцяло ръчно — и въобще доста незадоволително.
— Добре — той запали цигара. — И следващата стъпка е била?
— Следващата стъпка всъщност не е била крачка напред в техническо отношение. Била е продиктувана от икономиката. Кесиите се поразвързали и вече сме можели да изпращаме хора там. Приземявали сме ги, където можем и в доста случаи — където не можем, после сме изпращали долу телефакторите и сме връщали хората в орбита. Също като едно време. Проблемът с разминаването във времето бил премахнат, тъй като операторът пак командвал парада. Ако щеш, смятай го за завръщане към старите методи. Но все още го прилагаме доста често, да ти кажа, и върши работа.
Той поклати глава.
— Пропусна нещо между компютрите и големите бюджети.
Свих рамене.
— През това време са изпробвани най-различни неща, но никое от тях не се е оказало толкова ефикасно, колкото вече наличното партньорство на човека и компютъра с телефакторите.
— Имало един проект — каза той, — в който се опитали да избегнат проблема с разминаването във времето, като изпратят в комплект компютъра заедно с телефактора. Само дето компютърът не бил точно компютър, а телефакторът — не точно телефактор. Знаеш ли за кой точно проект ти говоря?
Запалих цигара от моите, докато се чудех, после рекох:
— Според мен говориш за проекта „Палач“.
— Точно така. И тук вече започвам да се бъркам. Можеш ли да ми обясниш как точно работи?
— Общо взето, проектът се е провалил — казах.
— Но отначало е вършел работа.
— Очевидно. Но само на лек терен, на Йо. По-късно обаче изгърмял и се наложило да го отпишат като провал, па макар и благороден. Начинанието от самото начало било прекалено амбициозно. Очевидно е станало така, че отговорните фактори са имали възможност да комбинират авангардни проекти — все още в стадий на проучване и изключително нови. На теория всичко се е връзвало така прекрасно, че се поддали на изкушението и навързали твърде много неща наведнъж. Започнал добре, ала по-късно нищо не излязло.
— Но какво е включвала цялата тази работа?
— Боже! Какво ли не е включвала? Компютърът не е бил точно компютър… Добре, да започнем с това. През миналия век трима инженери от университета в Уискънсин — Нордман, Парментие и Скот — разработили устройството, известно като свръхпровеждащ тунелно-възлов невристор. Две тънки метални ивици с дебел изолационен слой помежду им. След свръхохлаждане провежда електрически импулси без съпротивление. Обгради го с намагнетизиран материал, събери ги накуп — милиарди от тях — и какво получаваш?
Той поклати глава.
— Е, първо, имаш ситуация, която е невъзможно да се схематизира, като се имат предвид всички пътеки и вътрешни връзки, които могат да се формират. Очевидно е подобна на структурата на мозъка. Ето защо, теоретизират те, такова устройство даже няма нужда да се включва. Вкарваш му данни и го оставяш само̀ да си създаде преференциални пътеки чрез това, че намагнетизираният материал все повече се намагнетизирва всеки път, когато токът мине през него, и по този начин прекратява съпротивлението. Материалът си създава собствени пътища по начин, аналогичен на функционирането на мозъка, когато учи нещо.
В случая с Палача са използвали структура много близка до тази и успели да концентрират над десет милиарда невристорни клетки на извънредно малка площ — около десетина квадратни дециметра. Спрели се на тази вълшебна цифра, защото такъв е и приблизителният брой на нервните клетки в мозъка. Тъкмо това имах предвид като казах, че не било точно компютър. Те всъщност работили в областта на изкуствения интелект, без значение как са го наричали.
— Ако това нещо си е имало собствен мозък — компютърен или псевдочовешки — то е било по-скоро робот, отколкото телефактор, нали?
— И да, и не, и може би — отвърнах. — Тук, на Земята, са го управлявали като телефакторен уред — по дъното на океана, в пустинята, в планинските области — като част от програмирането. Предполагам, че можеш да го наречеш и чиракуване или забавачница. Може би последното даже е най-подходящо. Показвали му как се изследва труден терен и как се изпращат данни. След като усвоял всичко това, на теория можели да го метнат в небето без контролна примка и да го оставят да им докладва какви ги е свършило.
— И на този етап може ли да бъде смятан за робот?
