— Първо: клиентът ни е почитаемият Джеси Брокдън, висш сенатор от Уискънсин. Разбира се, това е строго поверително.
Кимнах.
— Спомням си, че преди да се отдаде на политиката, беше свързан с космическите програми. Но не знаех точно с какво. Толкова лесно е могъл да си спечели закрилата на държавата…
— За да я получи, очевидно трябва да каже нещо, за което не му се говори. Може би това би навредило на кариерата му. Просто не знам. Не ги ще. Иска нас.
Пак кимнах.
— Ами другите? И те ли ни искат?
— Точно обратното. Те хич не обръщат внимание на Брокдън. Смятат, че нещо го е подгонила параноята.
— Колко добре се познават напоследък?
— Живеят в различни краища на страната и не са се виждали от години. Но от време на време са влизали във връзка.
— Значи тая диагноза е доста неубедителна.
— Едната от тях е психиатър.
— О… И коя точно?
— Казва се Лейла Такъри. Живее в Сейнт Луис и работи в Държавната болница там.
— Значи, никой от тях не се е обърнал към властите — федерални или местни?
— Точно така. Брокдън се свързал с тях, когато чул за Палача. По това време бил във Вашингтон. Веднага подочул, че онова нещо се е върнало и успял да потули работата. Опитал се да се свърже с всички и така научил за Бърнс, после се свърза с мен и се опита да убеди и другите да приемат моите хора да ги пазят. Те обаче хич не му се вързаха. Когато аз говорих с доктор Такъри, тя посочи — съвсем вярно — че Брокдън е много болен човек.
— Какво му е?
— Рак. На гръбнака — вече никой не може да му помогне. Дори ми каза, че според него ще му отнеме може би шест месеца да прокара един закон, който смята за много важен — новия закон за реабилитирането на престъпниците. Признавам, че като ми говореше, си личеше, че го гони някаква паранойка. Но по дяволите! Кого ли не гони? Доктор Такъри обаче не иска убийството на Бърнс да бъде свързвано с Палача. Мисли си, че е било най-традиционен обир, който се е обърнал на лошо — крадецът е бил изненадан, панирал се е, може би са го сварили неподготвен
— Значи, не я е страх от Палача?
— Каза, че била в по-добро положение — знаела какво става в главата му по-добре от всеки друг — и не се тревожи особено.
— Ами другият оператор?
— Каза, че доктор Такъри може и да знае по-добре от всеки друг какво става в главата на Палача, но той пък познава устройството на мозъка му и също не се тревожи.
— И какво иска да каже с това?
— Дейвид Фентрис е инженер консултант — електроника, кибернетика. Всъщност той има пръст в дизайна на Палача.
Станах и се запътих към кафеварката. Не че изпитвах неудържимо желание за още едно кафе точно в момента. Но навремето познавах Дейвид Фентрис, бях работил с него. А по някое време той беше имал връзки с космическата програма.
Петнайсет години по-стар от мене, Дейв вече работеше над проекта за базата данни, когато се запознахме. Щом работата напредна и доста от нас взеха да се разколебават, Дейв продължаваше да го тресе все същият щур ентусиазъм. Сух и жилав, към метър и осемдесет, с ниско подстригана посивяла коса и сиви очи зад очила с дебели стъкла и рогови рамки, той ту изпадаше в притеснения, ту се стрелкаше като изоглавен насам-натам и същевременно изказваше недовършените си мисли, тъй че бихте могли да го помислите за член на племето на докопалите се до мъничко власт по шуробаджанашка или политическа линия. Но ако го послушате още малко, бихте започнали да си променяте мнението, щом той засъбира всичките си размишления в строга рамка. Когато свърши, в общия случай всеки се чудеше защо още от самото начало не ви е било ясно и на вас и какво прави такъв способен човек на толкова нисък пост. По- късно обаче можеше да ви направи впечатление и това, че когато не беше ентусиазиран по някакъв повод, той изглежда тъжен. Освен това, докато при кратковременни проекти, е добре да се действа „на ура“, то по-крупните начинания, общо взето, изискват повечко спокойствие. Никак не се изненадах, че си беше останал само консултант.
Сега големият въпрос, разбира се, беше: щеше ли той да ме помни? Наистина, бях се променил външно и вътрешно, надявам се, бях по-зрял, а и навиците ми вече не бяха същите. Но щеше ли да е достатъчно, ако ми се наложеше да се срещна с него заради задачата? Умът зад ония рогови рамки беше способен на много странни неща на базата на съвсем малко данни.
— Къде живее? — попитах.
— В Мемфис… Какъв ти е проблемът?
— Просто се опитвам да се ориентирам в географията — обясних. — Сенатор Брокдън още ли е във Вашингтон?
— Не. Върна се в Уискънсин и в момента се е покрил в една хижа в северната част на щата. Четирима от моите хора го пазят.
— Ясно.
Сложих нова доза кафе и седнах. Тая работа изобщо не ми харесваше и реших да не се захващам. Обаче хич не обичам да отрязвам Дон. Неговите задачи се бяха превърнали в много важна част от живота ми, а тази не беше просто редова задачка. Явно за него това беше нещо много важно и той искаше аз да се заема с него. Реших да потърся някакви пробойни, да намеря начин да я омаловажа до проста охрана — а това така или иначе вече беше сторено.
— Странно е все пак — рекох, — че единствено Брокдън го е страх от това нещо.
— Да.
— … И че не посочва никакви причини за това.
— Така си е.
— … Освен това състоянието му и онова, дето го е казал докторът за ефекта върху съзнанието му.
— Не се и съмнявам, че е невротик — рече ми Дон. — Я погледни!
Той се пресегна към палтото си и измъкна оттам наръч листове. Попрехвърли ги, извади единичен лист и ми го подаде.
Беше бланка на Конгреса, на която бе надраскано:
„Дон, налага се да се видим. Чудовището на Франкенщайн току-що се е върнало оттам, където го обесихме, и ме търси. Цялата проклета вселена се опитва да ме смаже. Обади се между 8 и 10 ч. Джес.“
Кимнах, понечих да му го подам обратно, спрях, после все пак му го подадох. Мамка му и пак мамка му, да се продъни в ада дано!
Пийнах кафе. Мислех си, че отдавна съм се отказал да се надявам в такива случаи, но бях забелязал нещо, което веднага ме накара да застана нащрек. В полето, където изписват подобни неща, бях забелязал, че Брокдън се явява член на Ревизионния комитет по програмата „Централна база данни“. Спомних си, че този комитет би трябвало да работи над пакет от препоръки за реформи. Сега в момента не можех да си спомня какви са позициите на Брокдън, по който и да било въпрос, засягащ темата, но… по дяволите! Това беше нещо прекалено голямо, че да мога веднага да го променя.
… Ала то беше единственото истинско чудовище на Франкенщайн, за което ми пукаше и винаги съществуваше възможността… От друга страна, пак по дяволите! Какво щеше да стане, ако го оставех да умре, когато можех да го спася и той да е човекът, който…?
Пак отпих от кафето. Запалих нова цигара.
Можеше да има начин да се изработят нещата така, че Дейв изобщо да не се мярка в картинката. Бих
