— Роботът е машина, която изпълнява определени операции в съответствие с програма от инструкции. Палача
Дон се изкиска.
— Неизбежната свобода на волята?
— Не. Както ти казах, били натъпкали твърде много неща в една торба. По онова време, който ти падне, разполагащ с някакво си там проектче, дето се връзвало, им изглеждал като супертърговец. Например ония, психофизиците, имали някаква джаджа, искали да я пробват и им я включили. На вид Палача е комуникационен уред. Всъщност те са се тревожели да не би това чудо наистина да притежава разум.
— А така ли е било?
— Явно да, в известна степен. Онова, което били стъкмили, за да го подключат към първоначалната телефакторна примка, било устройство, което създавало слабо индуктивно поле в мозъка на оператора. Машината получава и усилва схемите на електрическата активност в… направо да си го кажем, мозъка на Палача, после ги прекарва през сложен модулатор и ги вкарва в индукционното поле в главата на оператора.
Сега вече не съм на своя територия, а съм навлязъл в тази на Вебер и Фехнер, но невронът си има праг, над който се задейства, а под него — не. В един квадратен милиметър от мозъчната кора се тълпят около четирийсет хиляди неврона по такъв начин, че всеки има неколкостотин синаптични свръзки с останалите неврони около него. Във всеки даден момент някой от тях може да е под прага на задействане, докато другите са в кондиция. Сър Джон Екълс веднъж го е нарекъл „критично балансиран“ — готов да се задейства. Ако само един мине прага, това може да предизвика задействането на стотици хиляди други до двайсет милисекунди. Пулсиращото поле служи за осигуряване на такъв тласък достатъчно избирателно, така че операторът да получи представа какво става в мозъка на Палача. И обратно. Палача си има свой собствен вграден вариант на същото нещо. Тогава са смятали, че това до известна степен и ще го очовечи, така че да може по-добре да оценява значението на работата си — да му инсталират нещо като лоялност, така да се каже.
— Според теб не е ли допринесло и това за провала?
— Възможно е. Можеш ли да кажеш, след като няма как да го сравниш с нищо? Ако ти трябват догадки, бих казал „да“. Но това е само догадка.
— Хм-хммм — въздъхна той. — А какви са физическите му възможности?
— Антропоморфен дизайн — казах. — Не само защото отначало е бил управляван като телефактор, но и заради психологическите съображения, които току-що споменах. Можел е да пилотира собствената си ракета. Не е имало нужда от системи за поддържане на живота, разбира се. И той, и ракетата са били захранвани от устройства за ядрен синтез, така че горивото всъщност не е било проблем. Поправял се е сам. Бил е способен да прави разнообразни сложни проби и измервания, да наблюдава, да съставя доклади, да заучава нов материал, да предава данните тук, на Земята. Способен да оцелее кажи-речи навсякъде. Всъщност на външните планети му е била нужна по-малко енергия — по-малко работа за охладителните устройства, които да поддържат в оптимално състояние свръхохладения му мозък в средната част.
— Колко е бил силен?
— Не си спомням всичките му тактико-технически данни. Може би десетина пъти по-силен от човека, що се отнася до вдигане, бутане и тям подобни.
— Изследвал е за нас Йо и се е прехвърлил на Европа.
— Да.
— А после, тъкмо когато сме сметнали, че се е научил как да се справя, взел да се държи странно.
— Май да — казах.
— Отхвърлил пряка заповед да изследва Калисто и хукнал към Уран.
— Да. Години минаха, откакто четох репортажите…
— После започнал да функционира даже още по-зле. Дълги периоди на мълчание се редували с изопачени трансмисии. Сега, като знам повече за това как са го разкрасили, направо ми прилича на човек, на когото му е кипнало.
— Прилича, наистина.
— Но все пак за кратко успял да се стегне. Приземил се на Титания и започнал да изпраща прилични на вид данни от наблюдения. Това обаче продължило съвсем кратко. Пак се смахнал, посочил, че се насочва към самия Уран, и това било. Оттогава — никаква вест от него. Сега, като знам за оная джунджурия за четене на мисли, разбирам защо психиатърът в този край е бил убеден, че никога вече няма да функционира.
— Това не бях го чувал.
— Аз пък съм го чувал.
Свих рамене.
— Беше преди около двайсет години — казах. — И както споменах, мина много време, откакто съм чел нещо по въпроса.
— Корабът на Палача се е разбил или приземил в Мексиканския залив преди два дена.
Просто се облещих насреща му.
— Когато най-после се добрали до него — продължи Дон, — бил празен.
— Не разбирам.
— Вчера сутринта — продължи — собственикът на ресторант Мани Бърнс е бил открит пребит до смърт в офиса на ресторанта си „Мезон Сен Мишел“ в Ню Орлийнс.
— Все още не виждам каква е…
— Мани Бърнс е бил един от четиримата действителни оператори, програмирали, извинявай, „обучили“ Палача.
Мълчанието се проточи и повлече корем по палубата.
— Съвпадение или… — обадих се най-накрая.
— Според клиента ми не е съвпадение.
— Кой е клиентът ти?
— Един от останалите трима. Убеден е, че Палача се е върнал на Земята, за да убие бившите си оператори.
— Известил ли е за страховете си бившите си работодатели?
— Не.
— Защо?
— Защото ще трябва да им съобщи и каква е причината за тези страхове.
— А това е…
— И на мен не пожела да ми каже.
— Как тогава очаква да свършиш работа?
— Каза ми какво точно смята за свършена работа. Искаше да се направят две неща и за никое от двете не беше необходима пълната история на случая. Искаше да му се осигури добра охрана, а Палача да бъде открит и ликвидиран.
— И искаш от мен да свърша второто?
— Точно така. Току-що потвърди мнението ми, че ти си човекът за тази работа.
— Разбирам. Съзнаваш ли, че ако това нещо наистина притежава разум, то ще си е нещо като убийство? Ако не притежава разум, разбира се, ще е само унищожение на скъпа държавна собственост.
— Ти как гледаш на това?
— Като на работа — отвърнах.
— Приемаш ли?
— Преди да взема решение са ми необходими още факти. Като например кой е твоят клиент. Кои са другите оператори? Къде живеят? С какво се занимават? Какво…?
Той вдигна ръка.
