могъл първо да поговоря с Лейла Такъри, после да направя справки за убийството на Бърнс, да следя как се развива работата, да науча нещо повече за ракетата в залива… Можех да постигна нещо — дори и само да отрека теорията на Брокдън — без да се наложи пътищата ни с Дейв да се пресекат.
— Имаш ли техническите данни на Палача? — попитах.
— Ето ти ги.
— Полицейският доклад за убийството на Бърнс?
— Заповядай.
— Адресите на всички замесени и някакви предварителни данни за тях?
— Дръж.
— Мястото или местата, на които мога да те намеря през следващите няколко дена, денонощно? Това може да изисква и някаква координация.
Той се усмихна и се пресегна за писалката си.
— Колко се радвам, че и ти си на този кораб — рече той.
Протегнах се и почуках по барометъра. Поклатих глава.
Събуди ме телефонен звън, Рефлексът ме пренесе през стаята и включих аудиото.
— Да?
— Господин Дън? Осем часът е.
— Благодаря.
Строполих се в креслото. Аз съм от ония, дето включват бавно. Всяка сутрин ми се налага отново набързо да преминавам през филогенезата. Първичните щения пълзят през сивото ми вещество, за да направят връзка. Бавно протегнах студенокръвен израстък и чукнах с нокти две-три цифри. Изграчих щението си за ядене и много-много кафе на гласа, който се отзова. След половин час вече щях да съм стигнал до ръмжене… После се закандилках към бързоструйните води, за да си подновя контакта с първичното.
В добавка към нормалния ми адреналин и кръвната ми захар предната нощ не бях спал много. След като Дон си тръгна, бях хлопнал кепенците, бях си натъпкал джобовете с най-необходимото, слязох от „Протей“, замъкнах се до летището и хванах самолет, който ме изтърси в Сейнт Луис в замрелите малки нощни часове. По време на полета не можах да спя — размишлявах над случая и накрая реших, че ще започна с Лейла Такъри. Щом пристигнах, си взех стая в мотела на летището, поръчах си крайно неразумен час на събуждане и паднах мъртъв.
Докато закусвах, разгледах списъка с факти, даден ми от Док. В момента Лейла Такъри бе неомъжена — беше се развела с втория си съпруг преди малко повече от две години, беше на четирийсет и шест години и апартаментът й се намираше близо до болницата, в която работеше. Към списъка бе прикрепена и снимка вероятно отпреди десет години. На нея се виждаше брюнетка със светли очи точно на границата между пищна и дебела, с гъзарски очила, забучени върху вирнат нос. Беше публикувала сума ти книги и статии със заглавия, пълни с алиенации, роли, транзакции, социални контексти и отново и пак алиенации.
Нямах време да мина през обичайната си процедура и да се превърна в нов-новеничък индивид с издържаща на проверка биография. Само име и сюжет — това беше. Но този път ми се струваше, че няма нужда от друго. Един път и приблизителната честност да ми се стори най-разумния подход.
Взех обществен транспорт до блока й. Не бях се обадил предварително по телефона, защото е по-лесно да откажеш на глас, отколкото на жив човек.
Според данните днес беше ден, в който тя приемаше пациенти в дома си. Очевидно това си беше нейна идея: да разруши образа на институция, който внушава алиенация, да премахне съпротивлението, като превърне сеансите в нещо, което повече прилича на ходене на гости и тъй нататък. Не исках да ми отдели чак толкова много време — бях решил, че ако се стигне дотам, Дон би могъл да свърши работа — и бях сигурен, че посещенията на колегите пациенти са разпределени така, че да й остава време да си поеме дъх.
Току-що бях намерил името и номера на апартамента й сред звънците на входа, когато една възрастна жена ме подмина и отключи входната врата. Погледна ме и я задържа, така че влязох, без да звъня. Пак въпрос на излъчване.
Взех асансьора до етажа на Лейла — втория — намерих вратата и почуках. Вече се готвех да почукам втори път, когато тя се открехна.
— Кажете? — обади се тя и аз си коригирах преценката за това, кога е направена снимката. Съвсем същата си беше.
— Доктор Такъри, моето име е Дън — представих се аз. — Имам доста сериозен проблем и вие можете да ми помогнете.
— Какъв точно проблем?
— Свързан е с едно устройство, известно като Палача.
Тя въздъхна и по лицето й пробягна гримаса. Стисна дръжката на вратата.
— Идвам отдалече, но бързо ще ви отърва от себе си. Просто бих искал да ви задам няколко въпроса.
— За правителството ли работите?
— Не.
— За Брокдън?
— Не, идвам по съвсем друга линия.
— Добре — кимна тя. — Точно в момента провеждам групова терапия. Вероятно ще свърша до половин час. Ако не възразявате, изчакайте ме във фоайето, ще ви се обадя, щом приключа. И ще поговорим.
— Това ме устройва — съгласих се аз. — Благодаря.
Тя кимна и затвори. Слязох надолу по стълбището.
След една цигара време се сетих, че дяволът намира работа на безделниците и му благодарих за подсказаната идея. Върнах се на входа и прочетох през стъклото имената на неколцина обитатели на петия етаж. Качих се с асансьора и почуках на една врата. Още преди да отворят, бях изложил на показ бележника и писалката си.
— Да? — нисичка, към петдесетте и любопитна.
— Госпожо Глънц, казвам се Стивън Фостър. Правя проучване за Североамериканската лига на потребителите. Бих желал да ви платя, ако ми отделите няколко минутки и ми отговорите на няколко въпроса във връзка с продуктите, които използвате.
— Защо…? Да ми платите ли казахте?
— Да, госпожо. Десет долара. Десетина въпроса. Ще ви отнеме само минутка-две.
— Добре — тя отвори вратата. — Няма ли да влезете?
— Не, благодаря. Това ще отнеме толкова малко време, че влязъл-невлязъл, вече ще трябва да излизам. Първият въпрос засяга праховете за пране…
След десет минути пак бях във фоайето, а трийсетте долара за анкетите прибавих към списъка на разходите, който си водех. Когато ситуацията е заредена с непредсказуеми събития и си играя на импровизацийки, обичам да си покривам непредвидените разходи.
Изниза се още около четвърт час, а после вратата на асансьора се отвори и разтовари трима — млад, пак млад и на средна възраст, облечени във всекидневно облекло, които се кикотеха на нещо си.
Едричкият от отсамната страна се приближи към мен и ми кимна.
— Ти ли си тоя, дето чака за доктор Такъри?
— Аз съм.
— Каза да се качваш.
— Благодаря.
Пак се качих на нейния етаж. Почуках и тя отвори, кимна ми да вляза и ме настани в удобно кресло в дъното на всекидневната.
— Искате ли кафе? Прясно е. Сварих повече, отколкото ми беше нужно.
— Чудесно. Благодаря.
След малко тя донесе две чаши, подаде ми едната и се настани на дивана отляво. На подноса имаше сметана и захар, но аз дори не ги погледнах и отпих.
