странно. Мъжете били хапани и ръфани от нещо, притежаващо конфигурация на челюстта, сходна с тази на Tursiops trunkatus, делфинът-бутилконос, обичаен посетител, понякога и жител на същите тези паркове. Паркът, в който станал инцидентът, бил затворен за посетители до второ нареждане. Нямало свидетели на нападението, доколкото си спомнях, и не бях попадал на никакво съобщение за това как са се развили събитията по-нататък.

— Говоря ти сериозно — каза той най-накрая.

— Единият от убитите е бил квалифициран гид и е познавал добре района, нали?

Лицето му просветна в тъмнината.

— Да — отвърна той. — Майкъл Торили. Работеше на две места. Освен гид беше и служител на „Белтрейн просесинг“. Правеше подводни ремонти и се грижеше за поддръжката в техните станции за извличане на уран. Служил е във флотата. Леководолаз. Изключително квалифициран. Другият е бил новак, негов приятел от Андрос. Руди Майърс. Излезли заедно по никое време и доста се забавили. Междувременно няколко делфина били забелязани да се изнасят много бързо оттам. Прескочили „стената“, вместо да минат през шлюзовете. Други използвали нормалния изход. Мятали се като пощурели. Само за няколко минути всичките делфини в парка офейкали до един. Когато някакъв служител тръгнал да издирва Майк и Руди, ги намерил мъртви.

— И ти къде си в картинката?

— Институтът по делфинология никак не беше доволен от всичко онова, което се изписа по темата. Те твърдят, че никога не е бил документиран случай на непровокирано нападение от страна на делфин над човек. И никак не им се иска този да влезе в архивите им като първия такъв случай — ако наистина не е.

— Е, всъщност нищо не е доказано. Може би е виновно нещо друго. Което освен това е изплашило и делфините.

— Нямам представа — той си запали цигара, — но убиването на делфини бе обявено за незаконно в световен мащаб съвсем неотдавна и пионерската работа на такива като Лили най-после беше оценена, когато влезе в действие един широкомащабен проект за изучаване на тези създания. Както би трябвало да знаеш, те стигнаха до поразителни резултати. Вече не е въпрос на опити да се докаже, че делфинът е толкова интелигентен, колкото и човека. Установи се, че са много интелигентни — макар мозъкът им да работи по коренно различен начин и вероятно истинско сравнение е невъзможно. Тази е основната причина за постоянния проблем с комуникацията. Като имаме предвид това, на нашия клиент не му допадат изводите, които биха могли да бъдат направени от този инцидент — например че тези силни и свободни същества, притежаващи висока степен на интелигентност, могат да се настроят враждебно към човека.

— С други думи Институтът те е наел да се погрижиш за това?

— Неофициално. Обърнаха се към мен, защото случаят се връзва с онзи вид разследвания, които са мой специалитет, както и с науката. Но най-вече — заради настояванията на една дребничка богата старица, която някой ден може да завещае на института цяло състояние: госпожа Лидия Барне, бивш президент на Общество „Приятели на делфините“ — гражданската организация, която лобираше за законите във връзка с делфините преди година. Всъщност тя ми плаща таксите.

— И какво място си ми отредил в картинката?

— „Белтрейн“ търсят заместник на Майкъл Торили. Според теб ставаш ли?

— Може би. Я ми разкажи повечко за „Белтрейн“ и парковете.

— Е… — започна той, — сигурно е било горе-долу преди едно поколение, когато доктор Спенсър демонстрира в Харуел как титаниевият хидроокис предизвиква химична реакция, чрез която ураниловите йони се отделят от морската вода. Но това е скъпо и чак след години Самуел Белтрейн излиза със своята техника за екраниране и основава малка компания, която бързо прераства в голяма, със станции за извличане на уран по цялото течение на тази част на Гълфстрийм. Самият процес е съвсем чист по отношение на околната среда, но Белтрейн полага основите на бизнеса си по време, когато общественият натиск върху промишлеността е толкова силен, че някакъв жест на загриженост за околната среда си е направо задължителен. Затова той хвърля много пари, оборудване и човекочасове за създаването на четири подводни парка в близост до остров Андрос. Единият е особено привлекателен, тъй като в него е разположена част от големия бариерен риф. По този начин успява хубавичко да си ореже данъците. Обаче напълно заслужено, бих казал. Договаря се с учените, изследващи делфините, и създава в парковете лаборатории за тях. Всеки от четирите парка е обграден от сонарна „стена“ — звукова бариера, която пречи на външните да влязат и на вътрешните да излязат, когато става въпрос за по-едри същества. Освен хората и делфините. На определен брой места в „стената“ се намират „звукови шлюзове“ — чифт звукови завеси на няколко метра една от друга, които се задействат чрез просто устройство на дъното. Делфините се учат един друг как да го използват, и се справят съвсем добре със затварянето на вратата след себе си. Влизат и излизат, минават през лабораториите, когато си поискат и едновременно се учат и делфините, и изследователите.

— Чакай — спрях го аз. — Ами акулите?

— Още в самото начало са били отстранени от парковете. Дори делфините са помогнали. Минаха вече над десет години, откакто и последната акула е била прогонена оттам.

— Разбирам. Какво влияние има компанията в управлението на парковете?

— Всъщност никакво. В момента тя поддържа оборудването, и това е.

— Много ли от хората на „Белтрейн“ работят и като гидове?

— Неколцина — на непълен работен ден. Живеят наблизо, познават района и притежават всички необходими умения.

— Бих искал да прегледам медицинските картони.

— Ето ги — заедно със снимки на телата.

— Ами човекът от Андрос — Руди Майърс? Той с какво се е занимавал?

— Учил е за болногледач. Работил е в няколко старчески дома. Един-два пъти е бил подвеждан под отговорност, че краде от пациентите. Първия път обвиненията са били отхвърлени. Втория път го осъждат условно. И после, така да се каже, го отлъчили от професията. Това е било преди шест-седем години. Оттогава е бачкал какво ли не, но досието му е чисто. Последните две години работи на острова в нещо като бар.

— „Нещо като“?

— Има лиценз за продажба на алкохол, но се предлагат и наркотици. Обаче се намира на майната си и никой досега не е вдигал пара за това.

— Как се казва?

— „Чикчарни“

— Това пък какво е?

— Местен фолклор. Чикчарни е някакъв вид дървесен дух. Прави разни бели. Като елфите.

— Доста оригинално, предполагам. Андрос не е ли, дето живее Марта Милей, фотографката?

— Да, точно така.

— Аз съм й голям почитател. Обичам подводната фотография, а нейните снимки винаги са добри. Всъщност тя има няколко албума с делфини. Някой сетил ли се е да я пита какво мисли за убийството?

— Беше заминала.

— О. Надявам се, че ще се прибере скоро. Бих искал да се запозная с нея.

— Значи приемаш?

— Да, тъкмо сега имам нужда от работа.

Той бръкна в сакото си, извади дебел плик и ми го подаде.

— Тук има копия на всичко, с което разполагам. Няма нужда да ти казвам, че…

— Няма нужда да ми казваш — прекъснах го, — че за еднодневката собственият й живот е цяла вечност.

Пъхнах плика под сакото си и се обърнах.

— Ще се видим — подметнах.

— Тръгваш ли вече?

— Имам много работа.

— Късмет тогава.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату