Името ми е легион

Та какво като вали?

И отидохме да огледаме кораба.

Беше доста приличен по размери крайцер с мощни двигатели, излязъл далеч извън територията си.

— Бас — обясних аз. — Исках да мина зад Полярния кръг и да донеса доказателство, че съм бил там.

— Момче, ти не си добре.

— Знам, но ще спечеля баса.

— Сигурно — съгласи се той. — Едно време и аз бях същият — претъпкан с нужните съставки и винаги готов. Как е напоследък с гаджетата?

— Бива — рекох. — Пий едно — беше ме подсетил за Ева.

Той си сипа и спря да ме разпитва. Но историята не беше такава. Искам да кажа, надали би желал да чуе точно това.

Бяхме се разделили преди четири месеца. Не заради религия или политика, а заради нещо много по- основно.

Така че го излъгах за някакво измислено момиче и го оставих да ми се радва.

Бяхме се запознали в Ню Йорк, докато се занимавах със същото, с което и тя — прекарвах си отпуската, ходех на театър и на кино.

Ева беше високо момиче с ниско подстригана руса коса. Помогнах й да намери някаква станция на метрото, поразговорихме се, поканих я на вечеря и бях пратен по дяволите.

Сцена:

— Не съм такава.

— И аз не съм, обаче съм гладен, така че би ли приела?

— Какво си търсиш?

— Някого, с когото да си поговоря — отвърнах. — Самотен съм.

— Май си сбъркал адреса.

— Сигурно.

— Май не те познавам.

— Ставаме двама — но на мен със сигурност биха ми дошли добре едни спагети с месен сос и чаша кианти.

— Мъчно ли е да се отърве човек от тебе?

— Не, тръгвам си тихичко.

— Добре. Ще хапна едни спагети.

И хапнахме.

През този месец се сближавахме все повече и повече и накрая се сближихме съвсем. Фактът, че живееше в едно от онези смахнати градчета мехури на морското дъно, не значеше нищо. Бях достатъчно либерален, за да оценя, че клуб „Сиерз“ знае какво прави като пришпорва строежа им.

Сигурно трябваше да отида там с нея, когато си тръгна. Тя ме покани.

Беше дошла на почивка — да види Големия свят — както и аз. Не ходех чак толкова често в Ню Йорк.

Въпреки това й казах:

— Омъжи се за мен.

Ева не искаше да се откаже от мехура, а аз — от мечтата си. Исках големия свят над вълните — целия. Ала обичах тази синеока подводна кучка и сега осъзнавам, че сигурно е трябвало да приема нейните условия. Ама съм прекалено независим, мамка му! Ако поне единият от нас беше нормален… Само че и двамата не бяхме, и това е.

Ева, където и да си, надявам се двамата с Джим да сте щастливи.

— Аха, с кока-кола — казах аз. — Много е гот така. — И аз изпих сума ти коли, а той — двойни ромове с коли и накрая каза, че бил много уморен.

— Почва да ме хваща, мистър Хемингуей — рече ми той.

— Ами тогава да си лягаме вече.

— Добре. Мятай се на оная кушетка.

— Страхотно.

— Показах ли ти къде са одеялата?

— Да.

— Тогава лека нощ, Ърни. Утре ще се видим.

— И още как, Бил. Ще спретна закуската.

— Благодаря ти.

Той се прозя, протегна се и захърка.

Отпуснах му половин час и се захванах за работа.

Метеорологичната станция имаше пряка връзка с централния компютър. Успях да се намърдам там. Задвижваше се от къси вълни. На почти неизползвана честота. Добре прикрих къде съм пипал.

Когато свърших, знаех, че съм успял.

Можех да пробутам на Централния, каквото и да е, дори да бях на хиляди мили оттам, и той щеше да го приеме за чистата истина.

Бях почти Бог, да му се не види!

Ева, може би трябваше да тръгна по другия път. Никога няма да го разбера.

Сутринта помогнах на Бил Мелингс да се справи с махмурлука и той не заподозря нищичко. Беше много приличен дядка и се успокоявах с факта, че никога нямаше да му навлека неприятности с това, което бях направил. Защото никога никой нямаше да ме хване, сигурен бях. А дори и да ме хванеха, според мен нямаше да има неприятности. В края на краищата, чичо му беше сенатор. Можех да стана, който си поискам. Трябваше да преровя цялата история, цялото минало — дата на раждане, образование и тъй нататък — и можех да се наместя, където си искам в съвременното общество. Трябваше само да съобщя на Централния през метеорологичната станция по късите вълни. Той веднага щеше да създаде досието и аз можех да съществувам, в което си искам превъплъщение.

Но, Ева, аз исках тебе, аз… Е…

Според мен правителството наистина от време на време прави същия номер. Но съм сигурен, че не подозират съществуването на независим контрактор.

Знам повечето от онова, което си струва да се знае — всъщност повече от необходимото — за детекторите на лъжата и серумите на истината. За мен името ми е светиня. Никой не може да го научи. Знаете ли, че полиграфията може да бъде прецакана по поне седемнайсет различни начина? От средата на двайсети век в нея не са настъпили големи подобрения. Една препаска през долната половина на гърдите и няколко детектора за отпечатъци от пръстите и потта могат да направят чудеса. Но тези неща никога не получават нужното внимание. Някой и друг университет се занимава с тях от тази гледна точка, но само толкова. Още днес можех да ви разработя такова нещо, че никой да не се справи с него, но записът му няма да струва много в съда. Наркотиците обаче са друго нещо.

Един патологичен лъжец може да победи амитала и пентотала. Както и такъв с наркотично съзнание.

Какво е наркотично съзнание?

Някога да сте си търсили работа и да са ви подлагали на тест за интелигентност или за това доколко си подходящ, или на попълване на личен въпросник за вашите болежки? Без съмнение. Сега всички минават през това и всичко се съхранява в Централния. След известно време свикваш. Почват те още отрано и по някое време през живота си се научаваш да се справяш с тях. И придобиваш, както се изразяват психолозите, „тест-осъзнатост“. Което ще рече, че толкова си свикнал с тях, дявол да ги вземе, че знаеш на какви точно простотии биха се вързали.

Дотук добре. Научаваш се да им даваш отговорите, които искат. Научаваш всичките му номерца за пестене на време. Чувстваш се уверен — знаеш, че това е игричка, значи си игрово осъзнат.

Та, същата работа и с наркотиците.

Ако не се уплашиш и ако си пробвал преди някой и друг наркотик с подобно въздействие — можеш да ги