докажат, че системата не е съвършена.
Което означаваше, че тя няма да работи по очаквания начин. Можеше и да има известно отхвърляне, известна съпротива, наред с обичайното увъртане. И навярно всичко това би могло да бъде дори оправдано…
Нямаше кой знае каква открита съпротива, така че проектът влезе в ход. Бе осъществен за три години. Аз работех в централния офис, започнах като програмист. След като разработих система, чрез която най- важните метеорологични станции и наблюдателни спътници изпращат данните директно в централната система, бях повишен в старши програмист и поех някаква началническа отговорност.
Дотогава бях научил достатъчно за проекта и съмненията ми си бяха повели за другарчета и няколко мънички страхове. Открих, че работата започва да не ми харесва и това ме накара още по-ревностно да изучавам системата. Майтапеха ме, че съм си вземал работа за вкъщи. Никой не разбираше, че това не е отдаденост, а по-скоро породено от страховете ми желание да науча всичко възможно за проекта. Тъй като началниците ми тълкуваха неправилно моите действия, те се погрижиха да ме повишат пак.
Това ми дойде добре, защото ми осигуряваше достъп до повече информация на политическо ниво. После по най-различни причини имаше порой от смърти, повишения, оставки и излизания в пенсия. Това отваряше широко вратите пред русите момченца и аз се издигнах доста високо в групата.
Станах съветник на стария Джон Колгейт, който отговаряше за цялата операция.
Един ден, почти в края на нашата мисия, аз му споделих страховете и съмненията си. Казах на побелелия старец с изпито лице и очи на шпаньол, че се боя, че сме създали чудовище и сме осигурили тотално нахлуване в личния живот на всеки.
Той дълго се взира в мен като опипваше розовото коралово преспапие на бюрото.
— Може и да си прав — рече най-накрая. — Какво смяташ да предприемеш?
— Не знам — отвърнах. — Просто исках да споделя как се чувствам.
Той въздъхна, завъртя се на стола си и се загледа през прозореца.
Мина известно време и реших, че е заспал — понякога дремваше след обяда.
Най-накрая обаче заговори:
— Не ти ли е хрумвало, че съм чувал тези аргументи вече хиляди пъти?
— Вероятно — отвърнах. — И винаги съм се чудил как би им отговорил.
— Нямам отговор — отвърна рязко той. — Според мен това ще е за добро, иначе изобщо нямаше да се намесвам. Но може да греша, признавам го. Ала трябва да се намери някакъв начин да се документират и регулират всички варианти на такова сложно общество, каквото е станало нашето. Ако се сещаш за по- добър начин да се ръководи представлението, кажи ми го.
Мълчах. Запалих цигара и зачаках да заговори пак. По онова време не знаех, че му остават само шест месеца живот.
— Замислял ли си се някога да се откупиш? — попита ме той най-накрая.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Да се оттеглиш. Да напуснеш системата.
— Не съм убеден, че разбирам…
— Ние в системата ще сме последните, които ще внесат в нея личните си данни.
— Защо?
— Защото аз исках да е така в случай, че някой дойде при мен, както ти — днес и ме попита същото.
— Друг правил ли го е?
— Не бих ти казал, за да бъде всичко наистина чисто, както е замислено.
— Да се откупя — имаш предвид да бъдат унищожени личните ми данни, преди някой да ги въведе в системата?
— Точно така — отвърна той.
— Но аз няма да мога да си намеря работа — без диплома, без стаж…
— Това ще си е твой проблем.
— Без кредитен рейтинг няма да мога да купя нищо.
— Предполагам, че ще се наложи да плащаш в брой.
— Всичко се записва.
Той се облегна назад и ми се усмихна.
— Така ли? — попита той. — Наистина?
— Е, не всичко — признах.
— И?
Замислих се над това, докато той разпалваше лулата си и пушекът нападаше дългите му бели бакенбарди. Майтап ли си правеше с мен, подиграваше ли ми се? Или говореше сериозно?
Сякаш в отговор на моите мисли той стана от стола, прекоси стаята и отвори шкаф с данни. Известно време рови из него, после се върна с наръч перфокарти, все едно ръка от покер. После ги пусна на бюрото пред мен.
— Това си ти — рече той. — Следващата седмица влизаш в системата като всички — той издуха едно кръгче дим и пак седна. — Вземи си ги вкъщи и си ги сложи под възглавницата — рече той. — Спи върху тях. И реши какво искаш да ги правиш.
— Не разбирам.
— Оставям те сам да решиш.
— Ами ако ги скъсам? Какво ще направиш?
— Нищо.
— Защо?
— Защото не ми пука.
— Не е вярно. Ти си началник на цялата тази работа. — Той сви рамене. — Самият ти не вярваш ли в ценността на системата?
Той сведе очи и дръпна от лулата си.
— Вече не съм толкова убеден като някога.
— Ако го направя, ще престана да съществувам, официално — рекох аз.
— Да.
— И какво ще стане с мен?
— Това си е твой проблем.
Замислих се. После казах:
— Дай картите.
Подаде ми ги със замах.
Прибрах ги във вътрешния си джоб.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще спя върху тях, както ми предложи.
— Погрижи се да ги донесеш до следващия вторник, сутринта.
— Разбира се.
Той се усмихна, кимна и… толкоз.
Взех картите и ги занесох вкъщи. Но не съм спал.
Не, не това. Не заспах, не можех да заспя.
Мислих цяла вечност — добре де, цяла нощ — кръстосвах стаята и пушех. Да съществуваш извън системата… Какво ли можех да направя, ако тя не признаваше съществуването ми?
А после, към четири сутринта, реших, че е трябвало да обърна въпроса.
Как можеше системата да ме признае без значение с какво се занимавам?
Седнах и внимателно обмислих всичко. На сутринта скъсах картите, изгорих ги и пръснах пепелта.
— Седни на онзи стол — посочи високият с лявата си ръка.
Седнах.
Те ме заобиколиха и застанаха отзад.
Регулирах дишането си и се опитах да се отпусна.
