— Какво?
— Че това, за което бях сигурен, че съм го преживял, не е било някакъв психо трик от времето, когато тя ми беше терапевт. И че историята, която съм чул при онези обстоятелства си е била подплатена с факти. Всичко това, в случай че се усъмня. Добре, вярвам й. Дявол да го вземе!
— Като че ли нещо не разбирам.
— Няма страшно. Май наистина вече си говоря сам. Куик, страх ме е.
— От какво?
— От оня тип снощи. Те имат човешки агенти. До съвсем скоро не съм подозирал нищичко за това. Трябваше да го предположа.
— Чии са тия човешки агенти? За какво става дума? Не успявам да ти следвам мисълта.
— Тя не ти ли е казвала нищо за врага?
— Не.
— Сигурно знае, след като познава мъжа, когото търся, а той от своя страна знае, колкото и тя…
— Тогава предполагам, че не е намерила за необходимо да ми каже.
— Е, аз пък напротив, искам да го споделя с някого.
Още не бях завършил, когато пристигнахме обратно в града и оттам в хотела. На финала той поклати глава и запали цигара.
— По-дяволска история от тая не бях чувал.
— Не вярваш ли?
— Вярвам. Ще ми се да беше обратното. Има някакъв страховит смисъл. Не ми е ясно обаче как смяташ да помогнеш в тази ситуация.
— И аз не знам.
— Давай да стегнем багажа и да хапнем. След това най-добре да потърсим онова летище.
Кимнах в съгласие.
Беше нощ. Прекосявахме Конго с малък самолет. Куик, аз и един безименен пилот. Единствената светлина в нашата малка кутийка в небето идваше от мъждукащия циферблат на командното табло и огънчето на Куиковата цигара. Летяхме ниско. Наблюдавах нощното небе и разменях мисли с другите си „аз“. Полека започвах да различавам това, което се простираше пред нас.
— Има нещо — отбеляза Куик.
Гледаше наляво, с леко приведена глава. Откопчах колана си и се надигнах, за да проследя погледа му.
На шестнайсет или седемнайсет метра встрани и три под нас ни следваше тъмна сянка. Приличаше на птица, но с неподвижни криле.
Може би беше около метър дълга, а разтворът на крилете й бе около половин. Сканирах, но не засякох никакъв човешки разум.
— Това не е птица — каза Куик. — Невъзможно е при тази скорост да планира по този начин.
— Прав си — рекох.
Той отвори още по-широко страничния си прозорец и се облакъти с лявата си ръка на рамката. Намести дясната китка и точно там мернах пищова му. Извиках, за да успее да ме чуе въпреки силния вятър.
— Не смятам, че ще има полза.
— Нека проверим.
Стреля. Сякаш отекна камбанен звън.
— Не го трогнах — отбеляза Куик.
Пилотът изкрещя някакъв въпрос и той извика:
— Издигай нагоре!
Започнахме изкачването.
— Нищо не става — промърмори той след половин минута.
— Куик, мисля, че няма да се отървем от него — рекох, — а и то не проявява враждебни намерения.
Куик кимна и прибра пищова. Вдигна прозореца.
— Само наблюдател, а?
— Така ми се струва.
— Наш или техен?
— Техен.
— Защо смяташ така?
— Напомня ми нещо друго — отпреди много време.
— И се налага просто да се примирим, нали?
— Смятам, че нямаме друг избор.
Той въздъхна. Запали нова цигара.
То ни следваше неотлъчно над цяло нощно Конго. Когато кацнахме за първи път — за да заредим на едно примитивно летище, използвано само от контрабандисти, според мислите на нашия пилот — птицеподобното нещо просто продължи да си кръжи над главите ни.
Щом се издигнахме, то отново зае позицията си. Поспах известно време и когато се събудих бяхме над Уганда, а от небето пред нас се процеждаше слаба светлинка. Все още се чувствах уморен, но не можех да заспя отново. Нашият ескорт сякаш бе къс от нощта, който не отразяваше нищичко от живописната илюминация на утрото. Всеки път, когато зареждахме, то изчакваше, а щом подновяхме полета, се присъединяваше към нас.
Светлината на деня лумна в целия си блясък над езеро Виктория. Потърсих напред с ума си. И докоснах нещо — беше ясно и мощно, но го долових само за миг, след което изчезна. Изядох един сандвич и пийнах чай. Преминахме на кенийска територия и продължихме напред. Върнах се мислено към това, до което се бях докоснал и започнах да се изнервям. Накъде се бяхме устремили и какво се очакваше от мен? Сам по себе си бях нищо, не владеех никакви особени умения извън ТП способностите си. Това ли бе необходимото количество? Или щеше да е по-добре да посрещна онова, което предстоеше в качеството на някоя от великите личности, които някога съм бил? Толкова лесно щях да се пресегна и да се докосна още веднъж до тези умове… Ала тогава не би имало начин да узная кой от тях трябва да избера. Гледах как пейзажът се изменя под нас — зелен, кафяв, жълт. Куик най-после клюмна и задиша дълбоко. Умът на пилота показваше, че следващата ни спирка ще бъде на сомалийското крайбрежие — нашата крайна цел.
Птицеподобното нещо ни изостави, щом слязохме при това последно кацане — стрелна се на изток, смали се и изчезна. Чувствах се леко трескав — навярно се дължеше на умората и напрежението. Следобедът беше слънчев, а ние се намирахме в средата на една току-що почистена зона. Срещу нас се издигаше наскоро построена барака, която заедно с купчината бидони с гориво бяха скрити под сламен навес. Усетих две присъствия вътре — механика и неговия помощник, които скоро щяха да прегледат самолета и да му налеят гориво. Нашият пилот отиде при тях и те си поговориха на суахили. Никой не знаеше какво трябва да предприемем по-нататък.
— Куик, не се чувствам особено добре — рекох.
— Предполагам, тъй като и не изглеждаш съвсем добре. Какво ще кажеш за една глътка?
— О’кей.
Предположих, че ми предлага вода, но той извади малко шишенце от един от многобройните джобове на маскировъчния си панталон и ми го подаде.
Ударих голяма глътка бренди, закашлях се и му върнах бутилката с благодарност.
— Имаш ли някаква идея какво ще правим сега? — попита той.
Ненадейно си дадох сметка, че имам. Напрежението, физическото неразположение, тревогата, любопитството и ентусиазмът ми мигновено се сляха в едно болезнено усещане, от което се отърсих щом се
