Мост от пепел

Четвърт час по-късно ние тъпчехме пясък и камъчета в стремежа си да заобиколим тази издатина. Чувах крясъка на птиците, плисъка на вълните, усещах студената сила на ветровете…

Вятърът си духа все така, светът си върви накъдето си иска, следвайки същия път, по който би поел дори и изобщо да не беше ме имало…

Силата, която ме привличаше се превърна във видение и аз видях тъмния човек застанал срещу морето, преди още да сме задминали скалистия хълм и да сме го съзрели с очите си.

Той знаеше, че съм там макар да не гледаше в моята посока. Можех да доловя тази увереност вътре в съзнанието му. Почти цялото му внимание обаче беше погълнато от нещо далеч на изток, отвъд водната шир.

Куик спря с ръка на кобура.

— Кой е този? — попита той.

— Тъмния човек — отвърнах. — Този, който говори с ван Дюйн. Древният неприятел на нашите древни неприятели. Този, който беше промушен от рога.

Мъжът се обърна и ни погледна. Беше среден на ръст, обут в къси панталони и гуменки без връзки. На врата си носеше медальон. Подпираше се на копие от тъмен метал. Усетих как вниманието му се прехвърли върху мен с пълна сила.

— Денис Гайз. Това е времето и мястото. Всичко е готово. А ти?

— Да. Но не разбирам.

Той се усмихна през близо десетте метра, които ни деляха. Никой от нас не направи опит да се приближи.

… Образът на ван Дюйн, загледан към Ийст Ривър, към застиналия град…

— Видях го. Спомням си. Ала не това не разбирам.

Куик влезе в полезрението ми.

— Какво става? — запита той.

Вдигнах ръка.

Куик кимна.

— Чувам го — изшептя той.

— Те са там — посочи мъжът, вдигайки копието си — под водата. Аз идвам от време на време тук, за да говоря с тях. Както винаги се опитвам да ги убедя, че планът им се проваля, че човечеството вече е по-сложно и по-неотзивчиво на тяхното влияние, че са подети достатъчно оздравителни действия за осуетяване на плана им, че от всички погрешни стъпки на човека е била извлечена поука, че е дошло време да напуснат играта и да си отидат.

— Те отговориха ли ти? — попитах.

— Да. Поддържат обратната теза.

— Как може да се реши подобен проблем?

— Чрез пример.

— Какво се иска от мен?

— Трябва да отидеш при тях и да ги оставиш да те изследват.

— Как това ще допринесе за победата? — попитах. — Какво мога да им докажа?

Ала още докато го разпитвах, ме връхлетя серия прозрения. Май именно този тъмен непознат, а не Лидия, беше моят единствен създател. Той се бе отнесъл с мен така, както врагът с цялата човешка раса, моделирайки живота ми — болестта, възстановяването, точното естество на всяка от преживелиците ми — манипулирайки ме в необходимата степен, за да създаде нужното му същество в този момент и на това място. Желанието му беше да ме предаде на врага за изпит, какъвто намерят за нужен, с надеждата да докаже, че човечеството се е променило в сравнение с техния първоначален подбор и че миналото не е изгубено за нас — не е изгорен мост, оставил само пепел, а е открит път, че цялата история е тук, за да бъде изследвана, разучавана и дори да ме унищожат, други като мен ще се появят всеки миг. Искаше да ме представи като символ, като пример, доказващ, че расата се е поучила и тепърва ще се учи от грешките си.

— Ти даде на ван Дюйн възможност за избор — рекох му аз.

— Как да го сторя и за теб, когато вече знам отговора ти?

Наведох глава.

— Заровете бяха хвърлени и тогава.

— Нямаше друг начин. И сега няма.

Погледнах към водата, нагоре към небето, надолу към плажа. Разбирах, че можеше и да не ги видя друг път.

— Къде са те? — попитах накрая.

— Ще ги повикам.

Той се отдалечи и застана срещу водата.

— А сега? — попита Куик. — Какво прави той?

— Призовава моите съдници.

Той сложи ръка на пистолета.

— Не ми звучи добре.

— Така трябва.

— Добре. Тогава и аз ще направя, каквото трябва, ако те се опитат да ти навредят.

— Не бива да се намесваш. Знаеш какво е риск.

Той не отговори, а отмести погледа си от мен към водата. Дори преди да се обърна и да погледна, аз го видях в ума му.

Една сфера с огледално покритие изникна на морската повърхност. Докато я наблюдавах, тя напредваше. Не можех да преценя точно размера или разстоянието. Прониквайки мислено вътре, открих живи същества, чиято логика и разум не можех да доближа. Те знаеха за моя преглед и не ми отпуснаха повече от това надзъртане.

Сферата се приближи с търкаляне — блещукаща, кръгла, огромна. Блъсна се в пясъчен нанос или някаква преграда на четирийсетина метра от брега и може би на четвърт миля северно от местоположението ми. Там и застина.

Всичко стана, без да се чуе друг звук освен от вятър, вълни и птичи крясъци. Докато гледах, в откритата откъм брега повърхност на глобуса се появи отвор и оттам, също така безшумно, полека бе изтикана една рампа, с наклон към водата.

— Те дойдоха. Оттук нататък ти си на ход.

Облизах устни, усетих солта, кимнах. Направих крачка напред. Куик тръгна с мен.

„Не“ отсече Тъмния и Куик замръзна на място, напомняйки за аудиторията, която ние-аз бях видял при сесията на Генералната Асамблея през онзи ден, едновременно отдавна и вчера.

Продължих напред. Доближих тъмния човек и го подминах по пътя си към загадъчната сфера. Той бе също толкова безизразен, колкото знаех, че съм и аз в този момент. Когато минах покрай него ме стисна за рамото и това бе всичко.

Крачех до разбиващите се вълни и си мислех за неподвижния Куик. Така трябваше да бъде. Той щеше да стреля по всичко, което се опиташе да ме докосне. Щяхме да оценим това. Беше толкова просто… Ние… защото изведнъж ми се стори, че вече не съм сам. Умът ми бе погодил някакъв номер — сигурно несъзнателно се бях пресегнал към другите си „аз“ и сега сякаш бях едновременно самият себе си и някой друг. По неизвестен начин Родърик Лайшман бе с мен. Усещах, че ако се обърна, ще го видя как върви зад гърба ми.

Не се обърнах. Продължих, с очи втренчени в кълбото далеч пред мен, обливано от вълните, оросявано от ситни капки, премрежвано от вихрения полет на гмуркащи се птици.

Птиците… Техният полет… Виждах ги сякаш през стробоскоп да се забавят, а детайлите от всяко движение ясно се запечатваха в мозъка ми, готови само след един бегъл поглед да бъдат пренесени в скицника ми.

… Сякаш и Леонардо да Винчи закрачи зад гърба ми редом с Лайшман.