по-несъществената работа, която търпеше отлагане, на Трипио. Лея нямаше нищо против, макар че, като си спомнеше резултата от предишния опит на Трипио да поправи някакъв апарат на „Сокол“, не очакваше да излезе нищо.
— Значи все пак от него ще стане истински робот механик — подхвърли тя. — Очевидно е под твое влияние.
Уукито изсумтя мнението си, изправи се от пилотското кресло и отиде да види какво е открил Трипио. Вратата на пилотската кабина се затвори безшумно след него.
Вътре стана непоносимо тихо.
— Виждате ли планетата под нас, скъпи мои — прошепна Лея и нежно погали корема си. — Това е Ендор. Тук Бунтовническият съюз най-накрая победи Империята и положи началото на Новата република.
Или поне, мислено се поправи тя, така щяха да кажат историците някой ден — че тук е настъпил краят на Империята, а останалото са били само незначителни сражения. Незначителни сражения, които продължаваха пета година и както вървяха нещата, можеха да продължат още двайсет.
Тя плъзна поглед към блестящия зелен спътник, който бавно се въртеше под тях, и за пореден път се запита защо всъщност избра точно това място за среща с Кабарак. Наистина, всички създания в галактиката както в контролираните от Империята сектори, така и от секторите в републиката, бяха чували за системата на Ендор и знаеха как да я намерят. А и главните бойни действия отдавна се бяха прехвърлили надалеч от тук и сега тя представляваше спокойно място за среща на два кораба. Но тук витаеха спомени, които до този момент Лея не искаше да разбужда. Преди да победят, те замалко не изгубиха всичко. От коридора отзад Чубака изръмжа въпросително.
— Чакай малко, ще проверя — отвърна Лея. Наведе се над контролното табло и превключи. — Пише „Резервен модул“ — извика тя. — Не, задръж така, сега се появи „Системата в изправност“. Искаш ли да…
Изведнъж пред очите й падна черна пелена…
Постепенно дойде на себе си, над главата й нареждаше автоматичен глас:
— Ваше височество — повтаряше той, — ваше височество, чувате ли ме? Моля ви, ваше височество, чувате ли ме?
Тя изненадано отвори очи, не си спомняше да ги е затваряла. Чубака стоеше надвесен над нея, стиснал в огромната си ръка медицински пакет, а развълнуваният Трипио обикаляше като квачка зад него.
— Добре съм — успя да промълви Лея. — Какво стана?
— Вие извикахте за помощ — отвърна бързо Трипио, преди Чубака да си отвори устата. — Или поне ние така решихме — поправи се той услужливо. — Викът ви беше кратък и неясен.
— Не се съмнявам — отвърна тя. Беше започнало да се завръща, показваше се като надничаща от облаците луна: заплаха, гняв, омраза, отчаяние. — Ти не го усещаш, така ли? — попита тя Чубака.
Той изръмжа в знак на отрицание. Наблюдаваше я внимателно.
— И аз не усещам нищо — намеси се Трипио.
Лея поклати глава.
— Нямам представа, какво може да е. Просто си седях тук и изведнъж… — млъкна, в главата й внезапно се появи ужасяваща мисъл: — Чуй, дали случайно нашата орбита не минава през мястото, където избухна „Студена звезда“?
Чубака я изгледа объркано и изръмжа нещо дълбоко в гърлото си. Прехвърли медицинския пакет в другата ръка и се протегна над нея към компютъра. Отговорът се появи почти незабавно.
— Преди пет минути — прошепна Лея. Усети как през тялото й премина студена вълна. — Времето съвпада точно, нали?
Уукито кимна и изръмжа въпрос.
— Не знам — призна тя. — Прилича на онова, което Люк преживя по време на обучението си на… за джедай — поправи се бързо Лея. Спомни си точно навреме, че брат й все още искаше да пази в тайна Дагоба. — Но той е видял изображение. А аз просто почувствах… не знам какво точно. Гняв, горчилка, но имаше и нещо, което те кара да изпиташ тъга. Не, тъга не е точната дума — тя поклати глава, сълзи избиха в очите й. — Не знам. Ето, вече съм добре. Можете да се върнете към работата си.
Чубака отново изръмжа тихо, явно изобщо не беше убеден, че наистина се е оправила. Но не каза нищо, затвори медицинския пакет и мина зад Трипио. Вратата на пилотската кабина се отвори и с пословичното за уукитата презрение към хитростите той я подпря, за да не се затвори, и изчезна в коридора към главната част на кораба. Лея погледна Трипио:
— Ти също. Имате още доста работа. Наистина съм по- добре.
— Е, щом искате, ваше височество — отвърна дроидът. Очевидно не се чувстваше по-щастлив от Чубака от решението й. — Щом сте убедена, че ще се оправите сама.
— Разбира се, че съм убедена. Изчезвай!
Трипио се поколеба още миг и неохотно излезе от пилотската кабина. Тишината се завърна, някак си по- плътна от преди. И много по-застрашителна. Лея стисна здраво зъби.
— Няма да ме уплашите — каза тя на глас. — И тук, и никъде другаде.
Тишината не отговори. След малко Лея се приближи до командното табло и зададе промяна в курса на орбитата им, така че вече да не минават през мястото, където беше загинал императорът. Нямаше да се остави да я сплашат, но това не означаваше сама да си изпросва проблеми. Оставаше й само да чака. И да се чуди дали Кабарак наистина ще изпълни обещанието си да дойде.
най-високите сгради на обградения със стена град Илик се показаха през хищните дървета на джунглата, която го притискаше от всички страни. На Хан му приличаха на горните куполовидни части на блестящи дроиди, захвърлени сред море от зелени подвижни пясъци.
— Имаш ли представа, как се каца на това място? — попита той.
— Сигурно през онези отвори до върха — отвърна Ландо и посочи към големия екран на „Дамата на късмета“. — Като ги гледам, през тях може да мине дори космическа баржа.
Хан кимна, пръстите му се впиха неспокойно в меките облегалки на креслото на втория пилот. Малко неща в галактиката можеха да го разтревожат и едно от тях бе задължението да стои спокойно, докато някой предприема рисковано кацане.
— Това място предлага по-отвратителни условия за живот дори от твоя Пътуващ град — изръмжа той.
— Няма да споря — съгласи се Ландо и леко промени курса на приближаване. — На Нклон поне не ни е страх, че ще ни изяде някое непознато растение. Но какво ли не прави икономиката? По последни данни в тази част на Ню Кав има осем града и в момента се строят още два.
Хан се смръщи. И всичко това само заради някакви си екзотични растения, по-точно заради странните биомолекули, които извличаха от тях. Явно за ковианците печалбата бе достатъчно основание, за да приемат да живеят в бронирани градове. Никой не знаеше какво мислят по въпроса самите растения.
— Наистина са ненормални — продължи той. — Внимавай, тръбите за влизане може да са с магнитни клапани.
Ландо го изгледа търпеливо:
— Няма ли да се отпуснеш най-сетне? И друг път съм пилотирал кораб, както знаеш.
— Добре де — измърмори Хан, стисна зъби и страдалчески се подготви за приземяването.
Всъщност преживяването не беше толкова лошо, колкото бе очаквал. Ландо получи разрешение от въздушния контрол и доста умело насочи „Дамата на късмета“ към светлия търбух на една от тръбите за влизане и продължи по извития тунел надолу и навътре към силно осветената площадка за кацане точно под прозрачния купол, който покриваше града. Митническата проверка на пристигащите кораби бе чиста формалност, макар че, като се имаше предвид зависимостта на планетата от износа, при излитането сигурно щяха да им обърнат повече внимание. Получиха официално поздравление за добре дошли на Илик от професионален посрещач с професионална усмивка, дадоха им чип с карта на града и околната територия и ги оставиха да се оправят сами.
— Не беше трудно — похвали се Ландо и тръгнаха надолу по извитата стълба през просторния център. На всяко равнище имаше алеи, които водеха към пазара, административните и жилищните квартали на града. — Къде трябва да се видим с Люк?
