Тимъти Зан
Тъмната сила
ГЛАВА 1
Слънцето, което грееше право срещу тях, приличаше на малко стъклено жълто-оранжево топче. Ярката му светлина бе смекчена от голямото разстояние и автоматичните прегради на илюминаторите. Отвсякъде в очите бодяха с дразнещ блясък малките бели точки на звездите, разпръснати хаотично в наситената чернота на космоса. Точно под кораба, над западната част на Голямата северна гора на планетата Миркр, постепенно настъпваше зората. Това щеше да бъде последното утро за някои от обитателите на гората.
Изправен пред един от страничните илюминатори на мостика на имперския звезден разрушител „Химера“, капитан Пелаеон наблюдаваше как долу на планетата бавно се разстила светлината на деня. Преди десетина минути десантните части докладваха, че са обкръжили целта, а самата „Химера“ вече почти от час бе заела позиция, готова да блокира всеки опит за бягство в космоса. Оставаше само да получат заповед за атака.
Капитанът бавно извъртя глава, колкото да погледне крадешком надясно към върховния адмирал Траун, седнал в креслото зад командното табло. Синьото лице изглеждаше безизразно, блестящите червени очи зорко следяха екраните наоколо. Не беше помръднал, не бе промълвил нищо за доклада на последната наземна част, заела позиция, и Пелаеон усещаше как безпокойство започва да обхваща екипажа на мостика.
Капитанът отдавна се беше отказал от опитите да отгатне следващите действия на Траун. Това, че покойният император го бе направил един от дванайсетимата върховни адмирали в Империята, говореше за доверието, което бе имал в него, още повече че адмиралът не беше човек в истинския смисъл на думата, а всички знаеха предразсъдъците на императора. Освен това за тази година, откак Траун бе поел командването на „Химера“ и се бе нагърбил със задачата да възстанови величието и силата на имперската флота, Пелаеон многократно бе наблюдавал военния гений на върховния адмирал. Капитанът беше сигурен, че каквато и да е причината за забавянето на заповедта за атака, тя е напълно основателна.
Пелаеон поклати глава и отново се обърна към илюминатора. Явно жестът му не остана незабелязан и спокойният глас на Траун се извиси над тихия шум от разговорите на мостика:
— Въпрос ли имате, капитане?
— Не, сър — увери го Пелаеон и се обърна с лице към командния мостик.
Блестящите червени очи се впиха в него изпитателно и капитанът несъзнателно се стегна, готов да посрещне неизбежното смъмряне или дори по-тежко наказание. Все още забравяше, че Траун не притежава легендарния смъртоносен нрав, с който беше прочут лорд Дарт Вейдър.
— Вероятно се питате защо още не нападаме? — предразполагащо подхвърли адмиралът.
— Да, сър — призна Пелаеон. — Струва ми се, че всички части са по местата си.
— Бойните части, да — съгласи се Траун. — Но не и наблюдателите, които изпратих в Хилард сити.
— Хилард сити?! — премига изненадано капитанът.
— Точно така. Едва ли човек с ума и възможностите на Талон Карде ще разположи базата си вдън гората, без да установи тайни отношения със селищата около нея. Хилард сити е твърде далеч от лагера на контрабандистите, за да може някой непосредствено да наблюдава нападението, следователно всяко изненадващо движение в града ще покаже съществуването на тайна връзка. Така ще успеем да разберем кои са агентите на Карде, и да установим наблюдение над тях. Накрая те ще ни отведат при него.
— Тъй вярно, сър — кимна Пелаеон и озадачено смръщи чело: — Значи не очаквате да заловим жив някой от приближените на Карде?
Усмивката на върховния адмирал леко помръкна:
— Нещо повече, според мен частите ни ще открият базата празна и изоставена.
Капитанът погледна през илюминатора към все още не- напълно осветената планета под тях.
— В такъв случай, сър, защо изобщо да ги атакуваме?
— Поради три причини, капитане. Първо, дори мъже като Талон Карде понякога грешат. Нищо чудно в бързината при евакуирането на базата да забрави някаква важна информация. Второ, както вече споменах, нападението ще ни разкрие агентите му в Хилард сити. И, трето, така осигуряваме на наземните си части малко от толкова нужния им боен опит — блестящите червени очи се впиха в лицето на Пелаеон. — Не забравяйте, капитане, че целта ни вече не се ограничава до дребните жалки нападения от последните пет години. С планината Тантис и събраните от покойния император Спаарти цилиндри, които намерихме, инициативата вече е в наши ръце. Много скоро ще започнем да отнемаме една по една планетите от властта на бунтовниците и затова ни е нужна армия, подготвена също толкова добре, колкото офицерите и екипажа на флотата.
— Разбрано, адмирале.
— Чудесно — Траун сведе поглед към екрана пред себе си. — Готови сме. Предайте на генерал Ковел, че вече може да започва.
— Слушам, сър — отвърна Пелаеон, отдръпна се от илюминатора и се настани на мястото си. Провери бързо данните на екрана, включи предавателя и с крайчеца на окото забеляза, че и Траун повтаря движенията му. Може би изпращаше някакво лично съобщение до шпионите в Хилард сити. — Тук е „Химера“. Започнете атаката!
— Прието, „Химера“ — каза във вградения в шлема микрофон генерал Ковел, като внимаваше в гласа му да не проличи презрението, което изпитваше.
Беше абсолютно типично и напълно очаквано. Тичаш напред-назад, все едно хиляди дяволи са по петите ти, за да разположиш войниците и машините на земята, поставяш ги по местата и започваш да чакаш ония надути смотаняци от флотата в безукорните им униформи и хубавите чисти корабчета да си допият чая и най-накрая да те оставят да си свършиш работата.
„Добре, стойте си удобно и се наслаждавайте на гледката“ — подигравателно си помисли той за звездния разрушител горе в космоса. Върховният адмирал Траун щеше да получи всичко — и реален резултат, и добро представление. Генералът се пресегна към командното табло и превключи на своята командна честота.
— Генерал Ковел към всички части: получихме разрешение. Започваме.
Хората му потвърдиха заповедта, стоманената палуба потрепери и огромната крачеща канонерка потегли по своя подвеждащ причудлив начин през гората към базата, на около километър отпред. През бронираното стъкло на предния илюминатор от време на време се виждаха двама следотърсачи на моторни шейни, които обикаляха наоколо, търсейки вражески гнезда и замаскирани капани.
Такива дребни играчки нямаше да могат да помогнат на Карде. През дългогодишната си служба на Империята Ковел бе водил стотици нападения и отлично познаваше страховитите способности на бойните машини, които командваше.
Точно под илюминатора тактическият екран блестеше като украшение, премигащите червени, бели и зелени светлинки показваха позициите на канонерките, обградили базата на контрабандистите в плътен обръч, следотърсачите и въздушните нападателни машини, които в добър боен ред се приближаваха към леговището на Карде.
Добър, но не и безупречен. Канонерката в северния край и бойните машини около нея забележимо изоставаха от останалите в железния обръч.
— Втора част. ускори ход! — заповяда генералът.
— Опитвам се, сър — отвърна далечен стържещ глас през странния заглушаващ ефект на растенията с високо метално съдържание на Миркр. — Пълно е с дебели оплетени лиани, които забавят следотърсачите.
— И канонерката ли забавят?
— Не, сър, но исках да запазя…
— Образцовият синхрон е чудесна цел по време на упражненията в академията, майоре — прекъсна го Ковел. — Но не когато е за сметка на целия боен план. Щом следотърсачите не успяват да постигнат нужната бързина, нека изостанат.
— Слушам, сър.
Генералът изсумтя и прекъсна връзката. Поне в едно върховният адмирал беше прав — хората му се
