безрезултатна. Той се обърна към Траун и добави: — Освен ако вашите наблюдатели не са засекли някакво раздвижване в Хилард сити.
Адмиралът беше втренчил замислен блестящия си поглед в екрана.
— Имаше съвсем леко размърдване — отвърна той, — което приключи още преди да е започнало, но според мен е достатъчно показателно.
Е, поне това беше нещо.
— Тъй вярно, сър. Да заповядам ли на разузнаването да подготви отряд за продължително наблюдение?
— Търпение, капитане. Може и да не се наложи. Прегледайте с радара близкия космос и ми кажете какво виждате.
Пелаеон се обърна към командното табло и натисна няколко клавиша, за да извика данните на екрана. Около тях бяха самата планета Миркр и обичайният ескадрон изтребители, заели защитна позиция около „Химера“. Единственият друг обект наблизо…
— Имате предвид малкия астероид ли?
— Точно така — кимна адмиралът. — Около него няма нищо забележимо, нали? Не, не правете насочено претърсване — добави той още преди подобна мисъл да е хрумнала на капитана. — Нали не искате да подплашим преждевременно пиленцето.
— Пиленцето? — Пелаеон намръщено разгледа отново данните на екрана. Рутинните радарни огледи, направени преди три часа, бяха отрицателни, а оттогава нищо не би могло да се промъкне до астероида, без да го забележат. — С цялото ми уважение, сър, не виждам нещо, което да показва, че там се крие кораб.
— Аз също — съгласи се Траун. — Но това парче скала е единственото по-значително прикритие на почти десет милиона километра от Миркр. Няма друго място, откъдето Карде би могъл да наблюдава операцията ни.
Капитанът нерешително облиза устни:
— С ваше позволение, адмирале, но силно се съмнявам, че Карде е толкова глупав да остане наблизо и да ни изчака да пристигнем.
Блестящите червени очи съвсем леко се присвиха:
— Забравяте, капитане — меко отвърна Траун, — че го познавам. Нещо повече, видях какви произведения на изкуството колекционира — той се обърна към екрана и продължи: — Тук е, сигурен съм. Талон Карде не е само контрабандист. Може би дори изобщо не е обикновен контрабандист. Неговата страст не са парите и стоките, а информацията. Той се стреми към знание повече, отколкото към всичко друго в галактиката, а знанието, какво сме или какво не сме открили тук, е твърде ценно за него, за да пропусне възможността да го добие.
Пелаеон замислено изучаваше профила на върховния адмирал. Тази логика му се струваше доста изкуствена. Но пък неведнъж беше виждал подобни смътни догадки да се потвърждават от действителността и затова не можеше просто да махне с ръка.
— Да заповядам ли на един ескадрон изтребители да провери, сър?
— Търпение, капитане — каза Траун. — Дори и да е настроил радарите си на съвсем лек режим и да е изключил двигателите, Карде ще успее да се прехвърли в хиперпространството далеч преди да го приближи някоя нападателна част — и адмиралът се усмихна: — по-точно всяка нападателна част от „Химера“.
В главата на капитана проблесна неясен спомен: Траун бе посегнал към предавателя тъкмо когато Пелаеон предаваше заповедта на наземните части да започнат нападението.
— Изпратили сте съобщение до флотата — каза той. — И сте го направили тъкмо когато аз заповядах нападението, за да прикриете излъчването.
Синьо-черните вежди на адмирала се вдигнаха одобрително:
— Много добре, капитане, наистина много добре.
Пелаеон усети как на бузите му избива червенина.
Похвалите на върховния адмирал бяха изключително редки.
— Благодаря, сър.
Траун кимна:
— по-точно съобщението ми беше до един кораб — „Насилник“. Ще пристигне след около десет минути. И тогава… — в очите на адмирала лумнаха пламъци: — Ще видим доколко точно съм разгадал същността на Карде.
От говорителите на мостика на „Волният Карде“ прозвуча доклад за претърсването.
— Май не са открили нищо — подхвърли Авис.
— Както вече каза ти, постарахме се — нехайно напомни Мара. Странното усещане, което се бе зародило някъде в главата й, се усилваше. Обърна се към Карде и настойчиво попита: — Може ли вече да изчезваме?
Той намръщено я погледна:
— Недей да се напрягаш, Мара. Няма как да знаят, че сме тук. Не сме засекли насочено претърсване на астероида, а без него няма никакъв начин да открият кораба.
— Освен ако радарите на звездния разрушител не са подобри, отколкото си мислиш.
— Знаем всичко за радарите им — спокойно се обади Авис. — Успокой се Мара, Карде знае какво прави. „Волният Карде“ разполага с най-добрите системи за…
Вратата на мостика се отвори рязко и Мара се обърна. Вътре нахлуха двата ворнскъра на Карде, повлекли човека, хванал нашийниците им.
— Какво правиш тук, Чин? — попита Карде.
— Съжалявам, капитане — задъхано отвърна Чин, заби пети в палубата, дръпна се назад и опъна каишките. Усилията му не бяха особено успешни, хищниците продължиха, макар и по-бавно, да го теглят. — Не успях да ги спра. Май искат да те видят.
— Какво става с вас? — смъмри животните Карде и приклекна до тях. — Нали виждате, че сме заети?
Ворнскърите дори не го погледнаха. Сякаш не го и забелязаха, вторачени напред, сякаш през него. Очите им бяха приковани в Мара.
— Хей — извика Карде и леко цапардоса единия по муцуната. — На теб говоря, Щурм. Какво ти е влязло в главата? — извърна се назад, замълча за момент, проследи отново посоката на втренчените им погледи и попита: — Правиш ли им нещо, Мара?
Тя поклати глава. По гърба й полазиха студени тръпки. Беше виждала този поглед и преди, у много от дивите ворнскъри, на които беше попадала през ужасното тридневно влачене през гората на Миркр с Люк Скайуокър. Само че тогава втренчените погледи на животните не бяха насочени към нея, а към Скайуокър. И то обикновено точно преди да се хвърлят отгоре му.
— Щурм, това е Мара — обърна се отново към животното Карде и му заговори като на малко дете: — Мара, виждал си я хиляди пъти у дома!
Бавно и сякаш неохотно, Щурм престана да се дърпа и обърна муцуна към господаря си.
— Мара — повтори Карде и погледна ворнскъра в очите.
— Тя е наш приятел. Чуваш ли ме, Дранг? — добави той и се протегна, за да стигне муцуната и на другия ворнскър.
— Тя е наш приятел. Разбирате ли?
Дранг като че ли се замисли над думите му и също толкова неохотно като Щурм наведе глава и престана да се дърпа напред.
— Добре — кимна Карде, почеса леко ворнскърите зад ушите и се изправи. — Върни ги долу, Чин. Можеш да ги разходиш в главния коридор, да си поиграете малко.
— Ако намеря свободно място между ония кашони — изръмжа Чин и изтегли каишките. — Хайде, малките, да тръгваме.
С едва доловимо колебание двата ворнскъра му позволиха да ги изведе от мостика. Карде ги изпрати с поглед, вратата се затвори, той се обърна и замислено изгледа Мара:
— Чудя се за какво беше всичко това.
— Не знам — отвърна тя, осъзнавайки напрежението в гласа си.
