След като животните, които бяха отвлекли за момент вниманието й, излязоха, смътното предчувствие за надвиснала заплаха се усили. Тя се обърна към командното табло, очаквайки да види как към тях се спуска ескадрон имперски изтребители.
Но екранът беше празен, „Химера“ спокойно стоеше в орбита около Миркр. Радарите на „Волният Карде“ не съобщаваха за никаква заплаха. Но предчувствието й все повече се усилваше.
Изведнъж вече не можеше да стои мирна. Пресегна се към контролното табло и включи двигателите в предстартова подготовка.
— Мара! — подскочи като ужилен Авис. — Какво по…
— Идват! — изръмжа Мара, усещаше напрежението на объркани емоции в гласа си. Зарът беше хвърлен — с включването на двигателите радарите на „Химера“ несъмнено начаса ги бяха засекли. Не им оставаше друго, освен да изчезнат възможно най-бързо.
Тя погледна към Карде, опасявайки се от онова, което щеше да прочете на лицето му. Но той стоеше надвесен над нея в обичайната си поза, насмешливо смръщен.
— Не виждам никой да се приближава към нас — изтъкна той нехайно.
Мара поклати глава, засилвайки молбата в погледа си.
— Повярвайте ми! — настоя, макар че самата не си вярваше докрай, и това още повече я объркваше. — Готвят се да ни нападнат.
— Вярвам ти — спокойно отговори Карде. Може би просто бе разбрал, че вече нямат друг избор. — Авис, направи изчисленията за прехвърляне в хиперпространството. Избери най-лесния курс, стига да не излезем близо до Риши, после ще се прехвърлим отново.
— Карде…
— Мара е мой първи заместник — прекъсна го Карде. — Значи има правото и задължението да взема важни решения.
— Да, но… — Авис сподави напиращите възражения. — Добре — изсъска той през зъби, погледна към Мара и се обърна към навигационния компютър.
— Можеш да потегляш, Мара — продължи Карде и седна в свободното командно кресло. — Гледай колкото може по-дълго астероидът да остане между нас и „Химера“.
— Слушам, сър — отвърна тя.
Смесените й чувства се поизбистряха в гняв и смущение. Отново беше послушала вътрешния си глас. Опитваше се да направи неща, за които много добре знаеше, че не са по силите й, и отново се беше наранила. Подхванала бе нещата откъм грешния край.
Може би това беше последният път, когато към нея се отнасяха като към пръв заместник на Карде. Да се поддържа представата за единно ръководство пред Авис, беше едно, но веднага щом се измъкнеха и Карде имаше възможност да поговори с нея насаме, тя щеше да си плати за стореното. Щеше да бъде истинска късметлийка, ако не я изхвърлеше завинаги от организацията. Завъртя яростно руля на командното табло, носът на „Волният Кард“ се отдръпна от астероида и корабът се насочи към дълбокия космос.
В този момент с проблясъка на лъжливо движение на не повече от двайсет километра от тях от хиперпространството изскочи нещо голямо. Имперски прехващащ кръстосвач.
Авис изпсува изненадано.
— Имаме си компания — изрева той.
— Видях — отвърна Карде спокойно както винаги, но Мара долови изумлението в гласа му. — Колко ни остава до прехвърлянето в хиперпространството?
— Една минута — отговори сковано Авис. — Във външната система има твърде много боклуци, компютърът трудно обобщава.
— Значи ще се надбягваме — въздъхна Карде. — Мара?
— Около седемдесет и три процента — отвърна тя, опитвайки се да изстиска колкото може повече от все още неработещите с пълна мощ двигатели.
Наистина им предстоеше надбягване. С четирите огромни гравитационни генератора, способни да създават притегляне колкото от огромна планета, прехващащите кръстосвачи бяха любимото оръжие на Империята за залавянето на вражеските кораби в космоса. Но след изскачането от хиперпространството на кръстосвача щеше да му е нужна най-малко минута, докато задейства генераторите. Ако за това време „Волният Карде“ успееше да се измъкне от обхват…
— Още посетители — обяви Авис. — От „Химера“ излетяха два ескадрона изтребители.
— Вече стигнахме до почти осемдесет и шест процента от пълната мощност — отвърна Мара. — Ще бъдем готови за прехвърляне в хиперпространството веднага щом навигационният компютър ми подаде координатите.
— Какво става с кръстосвача?
— Гравитационните генератори набират мощност — каза Авис.
Върху тактическия екран на Мара се появи проекция на конус, показваща мястото, където след няколко секунди щеше да се появи прехващащото поле, което нямаше да им позволи да се прехвърлят в хиперпространството. Тя леко промени курса, като се насочи към най-близкия край на конуса и рискува да хвърли поглед към екрана на навигационния компютър. Почти беше готов. Неясните очертания на гравитационната фуния стремително се превръщаха в реалност…
Радарът на компютъра тихо избръмча. Мара стисна здраво трите лоста за управление в хиперпространството, които се подаваха от края на контролното табло, и леко ги притегли към себе си. „Волният Карде“ потрепери и за миг изглеждаше, сякаш прехващачът печелеше смъртоносното състезание. Изведнъж звездите около тях избухнаха в бляскава светлина. Успяха!
Светлината на звездите избледня в пъстротата на хиперпространството. Авис въздъхна облекчено:
— Според вас как са разбрали, че се крием зад астероида?
— Нямам представа — отговори студено Карде. — А ти, Мара?
— Не знам — отвърна тя, без да вдигне глава от екрана пред себе си. Не смееше да погледне към тях. — Може би Траун просто е имал предчувствие. Понякога залага на интуицията си.
— Добре, че не е единственият с предчувствия — подхвърли Авис. Гласът му звучеше малко странно. — Чудесна работа, Мара. Извинявай, че ти се сопнах така одеве.
— Вярно е — присъедини се и Карде. — Наистина свърши чудесна работа.
— Благодаря — измърмори Мара, все още надвесена над контролното табло, и преглътна внезапно избилите в очите й сълзи.
Значи се връщаше. Беше се надявала отчаяно, че откриването на изтребителя на Скайуокър в дълбокия космос е изолиран случай. Някаква щастлива случайност, дължаща се по-скоро на джедая, отколкото на нея. Но не, отново се бе завърнало, както толкова пъти през последните пет години. Предчувствията, проблясъкът на интуицията, шепотът на вътрешния глас, какви трябва да са следващите й действия, натрапчивият непреодолим импулс. Значи скоро щяха да се появят и сънищата.
Тя гневно разтърка очи и с усилие отпусна стиснатата челюст. До болка познатата последователност щеше да я връхлети отново, но този път нещата щяха да са различни. Преди нямаше какво друго да прави с гласовете и упоритите призиви за незабавни действия, освен да страда и да чака пристъпът да отмине. Да страда и да се подготвя да изчезне от скривалището си, когато накрая предадеше себе си и хората около нея.
Но този път не беше сервитьорка в кръчмата във Форлис, наемник на повикване за бандата обирджии на Каприорил, нито дори механик на хипердвигатели, заклещен в мръсните води на коридора Айсън. Сега беше първи заместник-командир на най-мощната контрабандна организация в галактиката и разполагаше със средства и възможност за придвижване, каквито не беше имала преди смъртта на императора. Тези средства щяха да й позволят да намери Люк Скайуокър и да го убие.
Може би тогава гласовете щяха да спрат.
От няколко минути Траун стоеше на мостика пред илюминатора, загледан в далечния астероид и вече ненужния кръстосвач до него. Пелаеон разтревожено помисли, че адмиралът е заел абсолютно същата поза, както когато Люк Скайуокър им избяга при подобен капан. Капитанът сдържаше дъха си, впил поглед в гърба на Траун, и се чудеше дали и този път някой от екипажа на „Химера“ ще бъде екзекутиран заради провала.
Адмиралът се обърна и каза непринудено:
