нуждаеха от много повече истински битки, за да достигнат високите умения на имперската войска. Но поне имаха вече суровия материал, от който щяха да израснат бъдещите воини на Империята. Северният фланг промени конфигурацията си, летящите машини излязоха напред, за да заемат мястото на изостаналите моторни шейни, които от своя страна преминаха в ариергард. Енергийният радар избръмча предупредително — приближаваха базата.
— Какво е положението? — попита генералът.
— Всички оръдия са готови за стрелба — докладва оръжейникът, без да отделя поглед от целите на екрана.
— Никаква следа от съпротива, активна или пасивна — добави операторът.
— Бъдете нащрек — заповяда Ковел и отново се включи на командна честота. — До всички части: навлизаме!
За последен път се чу трясъкът от смачканите дървета и канонерката изскочи от гората.
Гледката беше поразителна. Едва видими в предутринния мрак, от всички страни на откритото пространство едновременно едва ли не като на парад от гората изскочиха останалите три канонерки, а летящите машини и шейни, скупчени около краката на канонерките, бързо се разпръснаха, за да обкръжат тъмните сгради.
Генералът внимателно прегледа данните на радара. В базата работеха два енергийни генератора: единият в централната сграда, а другият в една от външните, напомнящи складове постройки. Нямаше следа от включени сензори, оръжия или енергийни полета. Радарът измина сложните си алгоритми и стигна до заключението, че в бараките от външния кръг няма живи същества.
Но в голямата централна сграда…
— Засичаме двайсетина живи същества в голямата сграда, генерале — докладва командирът на четвъртата канонерка. — Всички са някъде в централната част.
— Но не са хора — промърмори операторът.
— Може би използват някакви прикриващи полета — изръмжа Ковел и погледна през илюминатора. Все още не се виждаше никакво движение. — Ще проверим. Щурмови ескадрон: атака!
Задните люкове на летящите машини се отвориха и от всеки изскочиха по осем войници, здраво притиснали лазерните карабини към бронираните си гърди. Веднага след като стъпиха на повърхността, половината заеха позиции за прикритие под частичната защита на надвисналите над тях летящи машини и насочиха оръжията си към сградите в базата, а останалите побягнаха към външната линия от бараки и навеси. Стигнаха безпрепятствено до постройките и спряха, а другите бързо се придвижиха напред. Това беше използвана от векове военна тактика, изпълнена с прекалено старание, каквото Ковел можеше да очаква от пълни новаци. Но от този суров материал той щеше да изгради бъдещата армия на Империята.
Войниците продължаваха да напредват с прибежки към централната сграда, като от време на време от основната група се отделяха по неколцина, за да претърсят малките пристройки отстрани. Първите стигнаха централната сграда и простреляха вратата с бластер. Лекият взрив хвърли отблясъци по близките дървета, войниците объркано се спогледаха и бързо се шмугнаха вътре.
Всичко притихна. Тишината се проточи няколко минути, изрядко нарушавана от кратките заповеди на командирите на ескадроните. Ковел се ослушваше и внимателно наблюдаваше уредите пред себе си. най- накрая в шлема му прозвуча глас:
— Генерал Ковел, тук е лейтенант Барс. Претърсихме и обезопасихме зоната, сър. Няма никой.
Генералът кимна:
— Много добре, лейтенант. Как е вътре?
— Сякаш са си заминали съвсем набързо, сър. Оставили са доста неща след себе си, но май само боклуци.
— Това ще реши екипът по претърсване. Няма ли капани, замаскирани мини или други неприятни изненади?
— Нищо такова, сър. А, живите същества, които засякохме с радара, са от онези дълги космати животни. Те са на дървото, което стърчи над покрива.
Ковел кимна отново. Май се наричаха йосаламири. От няколко месеца Траун отделяше доста време и усилия за глупавите създания, макар че генералът изобщо не можеше да се сети каква полза щяха да имат от тях във войната. Но може би най-накрая хората от флотата щяха да го посветят в голямата тайна.
— Покрийте дървото със защитна мрежа — заповяда той на лейтенанта. — Когато сте готови, се свържете с екипа за претърсване. И работете спокойно. Върховният адмирал иска да разрушим това място до основи и ние с радост ще изпълним заповедта му.
— Много добре, генерале — едва доловимо прозвуча гласът въпреки огромното усилване и изчистването на страничните шумове от компютъра. — Продължете с претърсването.
Седнала пред командното табло на „Волният Карде“, Мара Джейд леко се извърна назад и каза:
— Май това е всичко.
В първия момент Талон Карде сякаш изобщо не я чу. Стоеше неподвижен до илюминатора, втренчил поглед към далечната планета — малък синьо-бял полумесец, показал се над нащърбения край на облетия в слънчева светлина астероид, към който се беше прилепил „Волният Карде“. Мара реши да повтори забележката си, но Карде се размърда:
— Да — тихият му глас не издаваше и намек от чувствата, които изпитваше. — Сигурно си права.
Тя размени поглед с Авис, заел мястото на втория пилот, и отново се обърна към шефа:
— В такъв случай да тръгваме, а?
Карде си пое дълбоко въздух и Мара почувства от изражението му какво означаваше за него базата в Миркр. Тя бе нещо повече от обикновен лагер, беше негов дом. Карде беше изгубил дома си. Чудо голямо! Мара беше губила много повече и въпреки това беше оцеляла.
— Попитах дали да тръгваме — повтори тя.
— Чух — отговори той и проблясъкът на чувства се стопи в познатата подигравателна маска. — Според мен трябва да изчакаме още малко, за да видим дали не сме оставили нещо, което може да ги насочи към базата ни в Риши.
Мара отново погледна към Авис.
— Доста се постарахме — подхвърли заместникът на Карде. — Не мисля, че Риши е назован някъде освен в главния компютър, а той замина с първата група.
— Да кажем — кимна Карде. — Готов ли си да заложиш главата си за това твърдение?
Авис стисна устни:
— Не съвсем.
— И аз не съм. Така че ще чакаме.
— А какво ще стане, ако ни забележат? — настоя Мара.
— Прикриването зад астероиди е най-старият номер в учебника.
— Няма да ни забележат — убедено отвърна Карде. — Съмнявам се дали може да им хрумне такава възможност. Обикновен човек, който бяга от адмирал Траун, ще се спре чак когато се отдалечи на достатъчно разстояние.
„Готов ли си да заложиш живота си за това твърдение?“
— недоволно се запита Мара, но запази въпроса за себе си. Карде беше прав, ако „Химера“ или някой от изтребителите й се насочеха към „Волният Карде“, можеха да включат двигателите и да се прехвърлят в хиперпространството доста преди имперските кораби да стигнат до тях.
Логиката и тактиката на Карде изглеждаха абсолютно убедителни и въпреки това Мара усещаше неприятно трепкане в съзнанието си, което подсказваше, че нещо не е съвсем наред.
Стисна зъби, включи радарите на кораба на пълна мощност и за пореден път провери дали в компютъра е въведена предстартовата програма за прехвърляне в хиперпространството. Сега им оставаше единствено да чакат.
Екипът по претърсване действаше бързо, ефективно и старателно и за половин час си свърши работата.
— Абсолютно нищо! — измърмори кисело Пелаеон, докато прехвърляше отрицателните доклади на екрана. Може и да беше добро учение за наземните сили, но всъщност цялата операция излизаше съвсем
