— Много интересно. Обърнахте ли внимание на последователността на събитията, капитане?
— Тъй вярно, сър — предпазливо отвърна Пелаеон. — Целта започна да набира скорост, преди да се появи „Насилник“.
— Точно така — кимна Траун. — Значи възможностите са три: Карде вече е бил решил да потегли, изплашил се е от нещо или… — червените очи на адмирала проблеснаха: — Или по някакъв начин е бил предупреден.
Пелаеон се напрегна:
— Надявам се, не допускате, сър, че някой от нашите хора е предател.
— Не, разбира се — сви устни Траун. — Дори да оставим настрани верността на екипажа, нито един човек на „Химера“ не знаеше за приближаването на „Насилник“, а и никой от прихващащия кръстосвач не би могъл да излъчи съобщение, без да го засечем тук — той се върна при командното табло и седна замислен. — Много интересна загадка, капитане. Ще трябва доста да помисля. А междувременно да се заемем с належащите задачи, като намирането на нови бойни кораби. Дойдоха ли вече някакви отговори на запитванията ни?
— Нищо за отбелязване, адмирале — отвърна Пелаеон и извика необходимите данни на екрана на компютъра, за да освежи паметта си. — Осем от петнайсетте групи, с които се свързах, изразиха интерес, въпреки че не пожелаха да се обвържат с по-конкретно обещание. Все още чакаме отговор от другите.
Траун кимна:
— Ще им дадем още няколко седмици. Ако дотогава не се свържат с нас, ще направим поканата си малко по- принудителна.
— Тъй вярно, сър — Пелаеон се поколеба, но продължи:
— Има още новини от Джомарк.
Върховният адмирал впи блестящия си поглед в него:
— Ще ви бъда много благодарен, капитане — той наблягаше на всяка дума, — ако обясните на благородния майстор Кбаот, че ако все така настоява да запази контактите си с нас, напълно ще провали замисъла на стоенето си на Джомарк. Ако бунтовниците усетят и намек за връзката му с Империята, Кбаот трябва да забрави, че Скайуокър някога ще се появи при него.
— Вече му го обясних, сър — отвърна намръщено Пелаеон. — Няколко пъти. Но той всеки път отговаря, че Скайуокър нямало как да не отиде при него. Освен това настоява да разбере кога ще му изпратим сестрата на Скайуокър.
Траун помисли малко и накрая каза:
— Едва ли ще успеем да му запушим устата, докато не получи онова, което иска. Нито пък ще можем да се похвалим с някакъв що-годе задоволителен резултат от него.
— Да, все мърмори за онова координиране на нападението в Таанаб, което му заповядахте да направи — кимна Пелаеон. — Няколко пъти ме предупреждава, че не може да каже със сигурност кога Скайуокър ще пристигне на Джомарк.
— И че на главите ни ще се стовари страхотно отмъщение, ако това се случи, когато той не е там — изръмжа Траун.
— Да, репертоарът му ми е до болка познат. И вече доста започна да ми омръзва — адмиралът си пое дълбоко дъх.
— Много добре, капитане. Следващия път, когато Кбаот се обади, му кажете, че операцията в Таанаб ще е последната за известно време. Няма голяма вероятност Скайуокър да потегли за Джомарк през следващите няколко седмици — малката политическа криза във върховното командване на бунтовниците, която забъркахме, ще задържи вниманието му поне за такъв период. А що се отнася до Органа Соло и неродените й деца. отсега нататък вземам нещата в свои ръце.
Пелаеон крадешком погледна назад през рамо. До задната врата на мостика мълчаливо стоеше личният телохранител на върховния адмирал — Рък.
— Това означава ли, че ще отстраните от операцията ногрите, сър? — тихо попита той.
— Да не би да имате нещо против?
— Не, сър, но с цялото ми уважение може ли да припомня на върховния адмирал, че ногрите никога не са обичали да ги отстраняват от неизпълнена мисия?
— Ногрите служат на Империята — отсече студено Траун. — Нещо повече, те служат лично на мен. Ще направят това, което им заповядам — той се замисли за миг и продължи: — Но въпреки това ще взема под внимание загрижеността ви. Задачата ни на Миркр вече е изпълнена. Заповядайте на генерал Ковел да прибере хората си.
— Слушам, сър — отвърна Пелаеон и махна на свързочника да предаде нареждането.
— Докладът на генерала да бъде тук след три часа — продължи адмиралът. — Дванайсет часа по-късно искам препоръките му за тримата най-добри пехотинци и двамата най-добре представили се по време на операцията оператори на машини. Петимата да се прехвърлят към операцията в планината Тантис и веднага да заминат за Уейланд.
— Разбрано, сър — кимна Пелаеон, като съвестно си записваше заповедите в документите за Ковел.
Тези препоръки бяха част от обичайната процедура в имперската армия от няколко седмици, откак беше започнала операцията в планината Тантис. Но въпреки това Траун от време на време продължаваше да повтаря заповедите на офицерите. Може би това беше недотам прикрит начин за напомняне колко важно е изпращането на най-добрите войници на Уейланд за плана на върховния адмирал да унищожи бунтовниците. Траун отново погледна през илюминатора към планетата под тях.
— И докато чакаме генералът да се завърне на борда, се свържете с разузнаването и се разпоредете да подготвят екип за дългосрочно наблюдение в Хилард сити — той се усмихна: — Галактиката е огромна, капитане, но дори и човек като Талон Карде не може непрекъснато да бяга. най-накрая ще потърси място за почивка.
Върховният замък на Джомарк не си заслужаваше името, поне според преценката на Хорус Кбаот. Палатът беше нисък и мръсен, на места камъните в зидарията не бяха положени, както трябва, и стърчаха от стената, а цялата сграда, разположена на два високи зъбера на стар вулканичен кратер, изглеждаше странна и някак нечовешка — свидетелство за отдавна изчезналата раса, която я беше построила. Но заради кратера, който заобикаляше замъка от всички страни, и блестящите сини води на Пръстеновидното езеро Кбаот беше готов да признае, че местните жители поне са намерили хубаво място, където да построят палата си. Или храма, или каквото там му е било предназначението. Беше подходящо място за майстор джедай, ако не за друго, поне защото селяните изпитваха страхопочитание към замъка. Освен това тъмният остров в средата на кратера, заради който езерото беше наречено Пръстеновидно, беше подходяща прикрита площадка за кацане на смущаващия безкраен поток от совалки, изпращани от Траун.
Но не за околността, не за властта или дори за Империята мислеше Кбаот, докато стоеше на терасата на замъка и гледаше Пръстеновидното езеро, а за странното проблясване в Силата, което току-що бе усетил.
И преди беше долавял такива проблясъци или поне така си мислеше. Беше му трудно да следва нишките на миналото, които лесно се губеха в мъглата и забързаността на днешния ден. Дори и от собственото си минало пазеше само отблясъци от спомени, кратки отрязъци като от документални исторически записки. Май си спомняше, че някой веднъж му бе обяснил причините за объркването, но самото обяснение отдавна се бе разтопило сред мрака на миналото.
Но това нямаше никакво значение. Паметта, концентрацията, дори собственото му минало не бяха важни. Той беше способен да извика Силата, когато си поиска, и друго нямаше значение. Докато владееше Силата, никой не можеше да го нарани, нито пък да му вземе онова, което притежаваше.
Само че върховният адмирал Траун вече го беше направил. Нима не беше така?
Кбаот огледа терасата. Да, това не беше неговият дом, градът и светът, които той бе избрал да моделира и да управлява по свой си начин. Това не беше Уейланд — земята, която бе изтръгнал от обърнатия в тъмната страна на Силата джедай, на когото императорът беше възложил да охранява съкровищницата в планината Тантис. Той беше на Джомарк и очакваше някого.
Кбаот поглади дългата си бяла брада и се опита да се съсредоточи. Да, точно така, очакваше Люк Скайуокър. Скайуокър щеше да дойде при него заедно със сестра си и нейните неродени близнаци и той
