той погледна към Люк.
— А ти какво ще кажеш за сделката, джедай? Нали вие сте носители на справедливостта и реда?
Скайуокър очакваше подобен въпрос и веднага отговори:
— Не сте откраднали нищо тук, нали? Не сте направили нещо незаконно освен проникването в компютъра на станцията?
Фериер нервно облиза устни:
— Стреляхме по два робота, които си пъхаха носа, където не им е работа — каза подигравателно той. — Това брои ли се?
— Е, ако не сте ги наранили, не — отвърна спокойно Люк.
— Мен ако питате, свободни сте да си ходите.
— Колко мило! — изръмжа крадецът. — Това ли е всичко?
— Да — кимна Ландо. — Само трябва ла ми дадеш кода, с който си проникнал в компютъра.
Фериер го изгледа втренчено и махна към верпианеца, застанал зад него. Високото зелено създание мълчаливо пристъпи напред и подаде на Ландо два чипа. Калризиан ги пое и каза:
— Благодаря. Добре, ще ви дам един час, за да се качите на кораба и да изчезнете от системата. След това ще съобщя на охраната за станалото. Приятно пътуване.
— Такова и ще бъде — изръмжа Фериер. — Радвам се, че се видяхме отново, Калризиан. Следващия път е мой ред да ти направя услуга.
— Опитай си късмета в Аморис — посъветва го Ландо.
— Бас държа, че пиратите разполагат с поне два стари сиенарски патрулни кораба, от които можете лесно да ги отървете.
Фериер не отговори. Групата отмина мълчаливо покрай Люк и Ландо по празния коридор към централната приемна.
— Сигурен ли си, че това за Аморис беше добра идея?
— прошепна Люк, докато ги изпращаше с поглед. — Имперската флота ще получи един-два патрулни кораба повече от очакваното.
— Да не би да предпочиташ да задигнат някой от калмарианските кръстосвачи? — отвърна Ландо. — На Фериер не му е трудно да го направи — той поклати глава: — Чудя се какво става в Империята. Няма никакъв смисъл да плащаш такива суми за използвани кораби, когато имаш достатъчно възможност да си построиш нови.
— Може би имат някакви проблеми — предположи Люк, прибра лазерния меч и го закачи на колана си. — Или са изгубили някой от звездните си разрушители и сега търсят къде да настанят екипажа.
— Може и да си прав — призна Ландо замислено. — Но все пак не мога да си представя катастрофа, след която корабът няма да може да бъде поправен, а екипажът да е останал жив. Е, нищо не ни пречи да проверим, когато се върнем в Корускант. Нека да оставим на ония смотаняци от разузнаването да се опитат да разберат.
— Освен ако не са изцяло погълнати от играта на политици — отвърна Люк. Ако групата около съветник Фейлия сложи ръка и на военното разузнаване… Поклати глава, за да отхвърли тази мисъл. Нямаше полза да се тревожи за събитията на Корускант. — А какво ще правим сега? Ще дадем на Фериер обещания час и след това ще върнем кода за достъп на слуисианците?
— О, разбира се, че ще дадем един час на Фериер — каза Ландо, загледан в посоката, където се беше отдалечила групата. — Но с кодовете за достъп нещата стоят по-другояче. Като идвахме насам, ми хрумна, че ако той ги е използвал, за да отдалечи работниците от този район, не би трябвало да има проблем с тяхна помощ да поставим твоя изтребител на първо място в списъка на чакащите за поправка кораби.
— Аха — кимна Люк. Знаеше, че това не е най-правилната крайна законна постъпка за един джедай, но при конкретните обстоятелства със спешната нужда да се прибере на Корускант нарушаването на едно или друго правило вероятно беше оправдано. — Кога започваме?
— Веднага — отвърна Ландо и Скайуокър не се сдържа и се усмихна на облекчението в гласа и чувствата на приятеля си. Явно се бе страхувал, че джедаят може да повдигне някакви етични възражения срещу предложението. — Ако имаме късмет, ще приключим с ремонта и ти ще бъдеш готов за полет, преди да трябва да дам кодовете за достъп на слуисианците. Хайде, да вървим да намерим някакъв терминал.
ГЛАВА 3
— Молбата ви за кацане е приета, „Хилядолетен сокол“ — прозвуча от предавателя гласът на диспечера на въздушния контрол от императорския дворец. — Насочете се към осма площадка. Съветник Органа Соло ще ви посрещне.
— Благодаря, въздушен контрол — отвърна Хан Соло, внимателно насочи кораба към императорския град и изгледа с отвращение тъмната облачна покривка, надвиснала навред като заплаха.
Никога не бе обръщал особено внимание на поличбите, но тези тъмни облаци никак не му повишиха настроението. А като се е сетил за лошото настроение, най-добре бе да свърши още една работа. Пресегна се и включи предавателя:
— Приготви се за приземяване. Почти стигнахме.
— Благодаря, капитан Соло — отговори предпазливо скованият глас на Трипио.
Беше дори по-скован от обикновено. Дроидът сигурно още ближеше рани от нараненото си его или каквото там имаха дроидите вместо его. Капитан Соло прекъсна връзката и ядосано стисна устни. Никога не бе обичал дроидите. От време на време ги използваше, но само когато се налагаше. Трипио беше по-добър от повечето, които бе познавал, но всъщност Хан никога не бе прекарвал шест дни в космоса с друг дроид.
Лея харесваше Трипио и искаше двамата да се сработят. Първия ден, след като напуснаха Слуис Ван, позволи на Трипио да заеме мястото на втория пилот и стоически понасяше пискливия му глас, като смело се опитваше да поддържа някакво подобие на истински разговор. На втория ден остави Трипио да говори през повечето време, а той си намери работа в шахтите за поддръжка, където нямаше място за двама. Дроидът продължи да му говори с обичайната си жизненост от отвора на шахтата. Следобеда на третия ден Хан забрани на дроида да се появява в негово присъствие.
Лея нямаше да остане очарована. Е, още по-малко щеше да е доволна, ако се бе поддал на изкушението да превърне дроида в комплект помощни амортисьори.
„Сокол“ се гмурна под облачната пелена и пред тях се откри ужасното място, където се намираше старият дворец на императора. Хан се спусна, увери се, че осма площадка е свободна, и приземи кораба. Лея сигурно го беше чакала в прохода към площадката, защото, когато спусна стълбичката на „Сокол“, тя вече беше до кораба.
— Хан! — извика тя с доловимо напрежение в гласа. — Благодаря на Силата, че се върна.
— Здравей, скъпа — отвърна той и я прегърна, като внимаваше много да не притиска издутия й корем. — Аз също се радвам да те видя.
Лея се долепи до него за миг и после внимателно се отдръпна:
— Да побързаме.
Чубака ги чакаше в прохода, на рамото му висеше готов за стрелба лък.
— Здрасти, Чуй — кимна Хан, а уукито му отвърна с гърлено ръмжене. — Благодаря ти, че се грижи за Лея.
Приятелят му отвърна нещо неясно. Соло го изгледа изненадано, но реши, че сега не е моментът да го разпитва за престоя им на Кашиуук, и се обърна към Лея:
— Какво пропуснах?
— Нищо особено — отговори тя и тръгна по коридора към стълбата за двореца. — Фейлия явно реши да поуспокои топката след първоначалната бурна вълна на обвинения. Предума съвета да му възложат грижата за вътрешната сигурност, ръководена досега от Акбар, но се държи по-скоро като временно изпълняващ длъжността, а не като шеф. Освен това навсякъде разправя, че щяло да му бъде възложено върховното командване, но нищо не е направил.
— Не иска да плаши — предположи Хан. — Обвиняването на човек като Акбар в измяна е прекалено голям залък и на хората им е нужно време, за да го преглътнат. Ако прекали със солта, може и да го
