— Твърде скромен сте, капитан Соло — отново се обади Фейлия. — Според получените до този момент доклади двамата с Калризиан сами сте объркали плановете на Империята.
Хан се стегна. Стигнаха до главния въпрос. Двамата с Ландо наистина бяха спрели имперската флота, само че за това бяха унищожили командните отсеци на над четирийсет бойни кораба.
— Съжалявам за повредените кораби — отвърна той и погледна ботанеца право в очите. — Нима предпочитате Империята да ги беше взела незасегнати?
Козината на Фейлия леко се разлюля.
— Нищо подобно, капитан Соло. Изобщо не поставям под въпрос начина, по който сте предотвратили опита на имперската флота да открадне корабите, независимо колко скъпо може да ни струват вашите действия. Направили сте възможното. При конкретните обстоятелства успехът ви е направо невероятен.
Хан се смръщи, чувстваше се донякъде изкаран от равновесие. Очакваше Фейлия да стовари върху него вината за цялата операция в Слуис Ван. За пръв път ботанецът го изненадваше с неочакван ход.
— Благодаря ви, съветник — измърмори той, без да има какво друго да каже.
— Което не значи, че опитът на Империята, който замалко не се увенча с успех, е маловажен — продължи Фейлия. Козината му се разлюля отново и той внимателно огледа залата. — Напротив. В най- добрия случай става дума за сериозни грешки в преценката на част от нашето военно командване. А в най- лошия… за измяна.
Хан сви устни. Ето каква била работата. Фейлия изобщо не беше променил намеренията си, просто бе решил да не пропуска златната възможност заради маловажен пилот, като Соло, да нападне Акбар.
— С цялото ми уважение, съветник — побърза да каже той, — случилото се в Слуис Ван не е грешка на адмирал Акбар. Операцията…
— Извинете ме, капитан Соло — прекъсна го Фейлия. — С цялото ми уважение към вас позволете да ви напомня, че единствената причина бойните кораби да се намират в корабостроителницата с недостатъчно екипажи и съвсем уязвими при нападение е заповедта на адмирал Акбар.
— Не може да се говори за измяна — настоя Хан. — Вече знаем, че Империята е проникнала в системите за свръзка…
— А кой е виновен за провала на службите за сигурност? — извика Фейлия. — Вината отново е на адмирала.
— Тогава вие намерете откъде изтича информация — изстреля в отговор Хан. С крайчеца на очите си забеляза, че Лея усилено клати глава, но бе твърде ядосан, за да спазва почтителния тон към съветника. — И много ми се иска да видя как вие ще се изправите срещу върховен адмирал на Империята.
Тихият шум от разговори в залата внезапно стихна.
— Какво искате да кажете? — попита Мон Мотма.
Хан изруга наум. Нямаше намерение да споделя новината, преди да провери данните в архивите на двореца. Но вече беше твърде късно за отстъпление.
— Начело на имперската флота е застанал върховен адмирал — измърмори той. — Видях го с очите си.
В помещението се възцари тежка тишина. Мон Мотма първа се съвзе.
— Не е възможно — прошепна тя. Май много й се искаше да повярва в думите си, без да е убедена в тях. — Ние се справихме с всички върховни адмирали.
— Видях го с очите си — повтори Хан.
— Опишете го — обади се Фейлия. — Как изглежда?
— Не е човек — започна Соло. — Поне не изцяло. Структурата му е почти хуманоидна, но кожата му е светлосиня, косата — синьо-черна, а очите — блестящо червени. Не съм срещал досега такава раса.
— Но ние много добре знаем, че императорът не обичаше нехуманоиди — напомни Мон Мотма.
Хан погледна към Лея. С изпънато като каменна маска лице тя гледаше към него, сякаш не го виждаше, и в очите й се четеше безмълвен ужас. Тя поне осъзнаваше за какво става въпрос.
— Носеше бяла униформа — продължи Хан. — Няма друг офицерски чин с бяла униформа. А и човекът, с когото бях, го наричаше върховен адмирал.
— Очевидно става въпрос за самоволно провъзгласяване — обади се рязко Фейлия. — Някой обикновен адмирал или оцелял мофианец се опитва да събере около себе си останките на Империята. Както и да е, това е извън нашата тема.
— Извън темата!? — възкликна Хан. — Вижте, съветник, ако около нас наистина спокойно се разхожда върховен адмирал…
— Ако е така — твърдо го прекъсна Мон Мотма, — скоро ще го разберем със сигурност. Няма никакъв смисъл да обсъждаме въпроса, преди да сме събрали достатъчно информация. Комисията ще проучи възможността да е останал жив някой върховен адмирал. Докато тя не приключи работата си, ще продължим разследването на обстоятелствата около нападението над Слуис Ван — тя погледна към Хан, после се обърна и кимна на Лея. — Съветник Органа Соло, можете да зададете въпросите си.
Адмирал Акбар наклони едрата си синкава глава, огромните му кръгли очи се завъртяха лудо в орбитите в изражение, което Лея не си спомняше да е виждала. Може би изненада? Или уплаха?
— Върховен адмирал… — каза най-накрая Акбар, гласът му звучеше по-сковано от обичайното. — Върховен адмирал на Империята. Това обяснява страшно много неща.
— Не сме сигурни, че е истински върховен адмирал — предупреди Лея и хвърли поглед към безизразното лице на съпруга си. Очевидно Хан не хранеше никакви съмнения по този въпрос. Както и тя. — Мон Мотма възложи на следствената комисия да проучи нещата.
— Нищо няма да открият — поклати глава Акбар. Жестът беше типично човешки. Когато беше сред хора, адмиралът се опитваше да се държи като тях. Значи бе възвърнал равновесието си. — Веднага щом превзехме Корускант, лично прегледах имперските архиви. В тях имаше само списък с имената на върховните адмирали и длъжностите им.
— Може би са изтрили останалото, преди да избягат — изръмжа Хан.
— Или по-скоро изобщо не е имало никакви подробности — предположи Лея. — Спомни си, че те не само бяха най-добрите и високоинтелигентни военни, които императорът можеше да намери, но и играеха важна роля в плана му да постави под пряк контрол целия военен апарат на Империята.
— За това бе създаден и проектът „Студена звезда“ — добави Акбар. — Съгласен съм, съветник. Докато върховните адмирали не бъдат включени военно и политически, няма никакъв смисъл да се публикуват подробности за тях. А се сещам за доста причини да скрият информацията.
— Значи — намеси се Хан — стигаме до задънена улица.
— Така изглежда — съгласи се адмиралът. — Ще трябва да разчитаме единствено на източниците, с които разполагаме в момента.
Лея погледна към Хан:
— Спомена, че когато си видял върховния адмирал, с теб е имало и друг човек, но не ни каза името му.
— Няма и да го кажа — кимна съпругът й. — Поне засега. Тя намръщено изгледа непроницаемото му като на опитен картоиграч лице, опитвайки се с все още неразвитите си джедайски умения да проумее причините за решението му и да усети чувствата му. Не успя. Ех, да имах достатъчно време за упражнения, помисли си унило. Но ако и до този момент работата в съвета отнемаше цялото й време, сега идеше да има още повече нужда от нея.
— Мон Мотма ще иска да го узнае — предупреди го Лея.
— Може и да го кажа накрая — отвърна той. — Дотогава това ще е нашата малка тайна.
— Ще го използваш като средство за оказване на натиск?
— Човек никога не знае от какво ще се нуждае занапред — по лицето на Хан премина сянка. — Тъй или иначе, името му с нищо няма да помогне на съвета. Групата му трябва да се е скрила някъде, освен ако Империята вече не я е заловила.
— И не знаеш как да стигнеш до нея? — попита Лея. Съпругът й сви рамене:
— Обещах да освободя един техен кораб. Може да опитам така да се свържа с тях.
— Направете всичко възможно — заповяда Акбар. — Казахте, че братът на съветник Органа Соло е бил с вас на Слуис Ван?
