ограничени и плиткоумни раси, които не могат да издържат и ден, без да дотърчат на Корускант за помощ. Те трябва да се научат да ни се доверяват — а преди да има доверие, е необходимо да се създадат почит и уважение. Разбираш ли ме?
— Разбирам, че искаме те да ни уважават — каза Лорана колебливо. — Но необходимо ли е и да изпитват страх от нас?
— Страхът и почитанието са просто двете страни на една и съща монета — каза Кбаот. — Покорните на закона граждани я гледат от едната страна. А онези, които живеят в беззаконие, гледат монетата от другата страна — при тези думи Кбаот вдигна пръст. — Но пред нито една от тези две групи не можеш да си позволяваш проява на малодушие или неувереност. В никакъв случай!
Той свали пръста си и почука с него по меча, който бе закачен за нейния колан.
— Ще има случаи, когато ще ти се иска никой да не знае коя си. Тогава ще се налага да криеш някъде този меч и да заличаваш всяка една улика, която издава самоличността ти. Ала когато пътуваш открито като джедай, тогава трябва и да се държиш като джедай. Разбираш ли ме?
— Да, учителю Кбаот — отговори Лорана, макар да го разбираше само наполовина. Със сигурност схващаше думите му, но част от отношението зад тях все още оставаше загадка за нея.
Един цял дълъг миг Кбаот задържа поглед върху очите й, сякаш предусещаше раздвоението й. После за нейно успокоение се завъртя, без да изисква нещо повече.
— Много добре тогава — каза той. — Сега ще отида в Храма и ще разговарям със Съвета. А ти се обади в командния център на космодрума и уреди транспорт до системата Барлок. След това отиди да си стегнеш багажа.
— За колко време?
— Заради едно просто неразбирателство за някакви мини? — иронично каза Кбаот. — Вземи багаж за пътя в двете посоки плюс още три стандартни дни. Ще разрешим този въпрос за отрицателно време.
— Да, учителю — измънка Лорана.
— А след това — продължи Кбаот, сякаш на себе си — ще се занимаем с учителя Йода и късогледите му страхове — той ускори крачка и се понесе по дългия коридор.
Лорана се спря и загледа множеството пратеници и служители около нея. Всеки от тях бързаше за някъде, но когато видеха високия беловлас джедай, несъзнателно отскачаха встрани, за да му сторят път. Самият Кбаот изобщо и не забавяше крачка, сякаш просто очакваше другите винаги да се отдръпват пред него.
„Когато пътуваш като джедай, трябва и да се държиш като джедай“.
Тя въздъхна. Някак не й се струваше особено правилно това непреклонно убеждение, че джедаите притежават присъщо и вродено превъзходство над всички останали.
Все пак обаче Кбаот беше изучавал тайните на Силата дълго и упорито в продължение на много години и се беше впускал дълбоко в нейните дебри и тънкости. Именно затова беше станал толкова силен. От друга страна, Лорана беше само една млада и начинаеща ученичка, току-що започнала собственото си пътешествие. Едва ли тъкмо тя имаше правото да му се противопоставя по някоя от тези теми.
Във всеки случай нейният учител й бе дал конкретна заповед и сега тя трябваше да му се подчини. Лорана застана до стената на коридора, за да не пречи на гъстия поток от пътници, и извади предавателя си.
Тъкмо се канеше да набере номера на транспортната служба към Храма на джедаите, когато от другата страна на коридора една позната физиономия привлече вниманието й.
Тя замръзна, задържайки дъха си в гърлото. Погледът, съзнанието и джедайските й способности се простряха през гъстата тълпа към непознатия от другата страна. Беше го зървала многократно през последните няколко години — най-вече в общодостъпните райони на залата на Сената, но и на някои други места. Беше млад, вероятно една-две години по-млад от нея, средно висок и добре сложен, с късо подстригана коса и някаква необяснима горчивина, изписана на устата му. Досега никога не бе успявала да се приближи достатъчно близо, за да види цвета на очите му, но предполагаше, че най-вероятно и те ще са тъмни.
Всеки път, когато го срещнеше, тя оставаше с ясното усещане, че я наблюдава. И сега той правеше точно това. Изучаваше я с крайчеца на окото си, докато същевременно се преструваше, че оправя кабелите в някакво табло, което беше разтворил. Тя често го беше виждала да се занимава с подобни електрически табла или да човърка нещо из модулите на разни дроиди. Но дали действително можеше да се оправя с електрически кутии, или просто ги използваше като претекст, за да се мотае наоколо — така и не бе успяла да определи.
Първоначално бе предположила, че тези срещи са просто случайни съвпадения. Дори и сега, до ден днешен, все още не разполагаше с някакво сигурно доказателство, че не е така. В едно нещо беше убедена обаче. Доколкото й позволяваха формиращите й се джедайски способности, тя успяваше да се пресегне със Силата през пълните коридори като този, за да се докосне до неговото съзнание.
Когато и сега успя да го направи, отново усети същото къкрещо огорчение, което беше улавяла у него преди. Огорчение, ненавист и гняв.
Насочени към нея.
Да не би да го е наранила или засегнала в някогашното си минало, което сега е толкова отдалечено, че не може въобще да си го спомни? Но тя живееше в Храма на джедаите още от дете! Може би тогава е някой от служителите в Храма, които не притежават джедайски способности? Но ако беше така, със сигурност наставниците й щяха отдавна да усетят таящата се в този мъж опасност и щяха да вземат необходимите мерки.
Непознатият отново погледна към нея. След това сякаш нарочно се обърна с гръб и съсредоточи вниманието си в електрическото табло. Лорана го погледа известно време как работи, като не спираше да се съпротивлява срещу вихъра на собствените си обезпокоителни чувства. Трябваше ли да отиде незабавно при него, за да разбере защо й има зъб? Или щеше да е по-разумно първо да отиде в Сената и да се опита да проследи личността му, избягвайки каквото и да е противопоставяне, докато не се сдобие с достатъчно информация?
Или може би трябваше да зареже цялата работа и да си внуши, че тези срещи са плод на чистата случайност, а неговият гняв най-вероятно е насочен към джедаите изобщо.
Докато Лорана се колебаеше какво да предприеме, мъжът внезапно затвори таблото, прибра инструментите си и бързо се запъти надолу по коридора. Когато стигна до завоя, хвърли бърз поглед назад и след това зави.
„Няма емоция, има мир“. Още от най-ранните си дни в Храма Лорана бе заучавала тази сентенция и винаги досега се бе старала да я прилага на практика. Ала докато въпросът с този мъж си оставаше неразрешен, чувстваше дълбоко в себе си, че нямаше да успее да изпита пълен мир.
Освен това много добре разбираше, че не му бе сега времето да се занимава с този въпрос. Като пое дълбоко дъх, тя отново вдигна предавателя си и набра номера на транспортната служба.
Вратата се прилъзна след двамата джедаи и за един кратък момент Кинман Дориана остана загледан в празното място, откъдето бяха излезли. Чувстваше в устата си горчив вкус. Като цяло всички джедаи му изглеждаха твърде помпозни, арогантни и някак си противно наперени. Но даже и да оставеше това впечатление настрана, все пак му се струваше, че Хоръс Кбаот се отличаваше от останалите, въплъщавайки същите тези отвратителни черти в десетократна степен.
— Май не можеш да го понасяш, а? — запита Палпатин кротко.
Дориана внимателно се насили да си придаде безпристрастен вид и насочи отново вниманието си върху личността на канцлера.
— Съжалявам — каза той. И действително съжаляваше. Независимо от личните му предпочитания беше извънредно лоша проява на нетактичност да позволява емоциите му да се показват на повърхността. Особено когато ставаше дума за джедаите. — Просто смятам, че при всички останали належащи проблеми, пред които е изправена Републиката, един толкова масивен проект за изследователска и колонизаторска дейност би следвало да се намира в долната една трета на списъка с приоритети. А това, че Кбаот настоява лично да се ангажирате с операцията…
— Търпение, Кинман — прекъсна го Палпатин с успокоителен тон. — Трябва да се научиш да признаваш
