— Не се страхувай. Как попадна тук?
— От Луната…
— Така ли те изпратиха? Без дрехи?
— Ами те така… пращат всички. А тук… толкова трудно… се движиш. Нямам сили… Гладен съм.
Обърнах колата на първия завой и се понесох към града. По пътя се опитах да измъкна от лунантропа някаква конкретна информация, само че му беше трудно да говори. Заради него се отказах от намерението си да достигна до моята ракета, очакваща ме от другата страна на автострадата, на около един час път. Не можех да оставя на произвола на съдбата този полуумрял нещастник, който без грижи сигурно щеше да умре след няколко часа. Ако не го бях открил в това състояние сред пустинята от плочки на Грил, които сякаш за подигравка поддържаха живота на тази планета, вероятно вече щях да седя пред командния пулт на моята ракета и да определям траекторията на пътя й до Луната. Как ли щеше да протече в този случай моята съдба по-нататък?
Ето една от онези точки във времето, в които действителността се разклонява. За тях говори теорията на успоредните времена… Такива точки бяха и всички повече или по-малко важни решения, случаи, събития, очертаващи моя пространствено-временен друм. Да можех да се върна в някоя от точките на разклоняване, да избера друг вариант…
Ако имах възможност за избор, към коя ли точка бих се върнал сега, след като пред очите ми е — в стесняваща се перспектива — целият извървян от мен път?
Пак за секунда пред очите ми застана Йетта — такава, каквато беше на снимката, макар че не бях я поглеждал от мига, когато разбрах, че в града живеят много нейни живи портрети. Да се завърна там, в своята епоха, във времето, предопределено ми от раждането… Как да се върна, като мога да се движа само напред, неограничено далече, но само напред в бъдещето? А може би… Може би в тази неограниченост се крие единствената въобразима възможност?
Пристигнахме в града. Когато се опитах да го изправя на крака, лунантропът пак припадна. Затова го преметнах црез рамо и го занесох в Бункера. Не беше тежък, само на два пъти се спирах да си почина. Жителите на града, които ни срещаха, ни заглеждаха с интерес. Чувах ги как си разменят различни предположения относно самоличността на човека, когото носех. Преобладаваше възгледът, че е лунак, обаче някои го вземаха за доцент или згред. Дори тук, дори сега голотата заличаваше класификационните разлики.
Предадох лунантропа на грижите на Сирил. Той се зае да го върне в съзнание и да го засили дотолкова, че да може да разговаря. Резултат имаше едва на другия ден.
— Организмът му не е приспособен към земните условия — обясни Сирил и безпомощно разпери ръце. — Костите му са тънки и трошливи, мускулите му не стават за нищо, а на всичко отгоре е приспособен към много икономично енергетично стопанство и ниско съдържание на кислорода във въздуха. Затова изгаря мигновено всичко, което е в състояние да усвои. Ако те всички са в такова състояние, то…
Той махна с ръка отчаяно. Разбрах жеста му като присъда над лунантропите. Дори ако се върнат на Земята, ще трябва най-напред да преминат продължителен период на адаптация в преходни условия. Без да говорим за другите елементи от тяхното приспособяване към живота на Земята — на открито пространство, в открита обществена система…
Впрочем в настоящия момент лунантропите хич не ме интересуват. Преди да намеря този нещастник, бях твърдо решил да се върна в Луна I и дори с цената на живота на всички жители на Селището да измъкна моите другари… Колко беше истинската солидарност в това решение и колко в него беше желанието да успокоя собствената си съвест, да компенсирам досегашната си мудност, почти равнозначна на предателство спрямо тях… днес ми е трудно да определя.
Както вече писах, срещата с изгнаника от Луната беше една от онези специфични точки във времето, които променят посоката на събитията и предопределят бъдещето. На другия ден лунантропът беше в състояние да проведе кратък разговор. При нас той се чувствуваше на толкова сигурно място, че дори сам се разприказва. От него научих, че когато стартирал от Луната, положението в Луна II — родното му място — било доста напрегнато. Група анархисти овладели централния енергетичен възел и заплашвали, че ще прекъснат захранването на системите за регенериране на въздуха и водата. Бунтът бил потушен, а участниците в него — убити по време на акцията. За сплашване на останалите жители избрали наслуки трима от заподозрените в симпатии към анархистите и ги изпратили на Земята. Единият бил именно този, когото аз намерих. Горкият, той се беше убедил на собствен гръб какви са условията за живот на Земята!
Попитах го каква е била причината за произшествието.
— И в другите селища имаше безредици — обясни ми той. — А всичко започна оттам, че анархистите от едно селище взривили централата за кислород… Експлозията разкъсала „тапата“ на една шахта. Настъпило рязко декомпресиране. Техниците, каито били по същото време на повърхността, уведомили другите селища. Изпратени били спасителни екипи. Раздали скафандри и необходимите съоръжения на много жители, които никога не били излизали навън. Обаче не могли никого да спасят. Всички хора от това селище загинали. А участниците в спасителните операции разнесли вестта из своите селища. Избухнала остра вълна на недоволство от властите, обвинени, че са довели до настоящото положение. Оттогава е все неспокойно…
— Кое… кое селище? В кое селище беше експлозията? — попитах с пресъхнало гърло.
— Луна I — отвърна той.
Побягнах от Бункера — без цел, без една мисъл под черепа си, с чувство на вина, отвращение и омраза към самия себе си и всичко наоколо.
Сега вече нищо не ме свързваше с този град, с това време, а и с миналото. Загубих всичко: приятелите си, които поради собствената си бездейност не спасих; момичето, което вече не съществува — поне не такова, каквото бих искал да го намеря. Градът вече ми беше чужд, толкова чужд, колкото чужди ми бяха всички планети, на които бях стъпвал. Защото човекът също като растението не може да живее, след като му отрежат корените, свързващи го с почвата, на която е израснал…
Оставаше ми само невъобразимо отдалеченото бъдеще. Или по-точно — шансът на бъдещето.
Слязох долу в цилиндъра, поддържайки капака с вдигнатата си нагоре ръка. Още една крачка, още едно стъпалце надолу…
За миг люкът се прилепи до ръба на отвора, но внезапно отскочи, отдели се от ръката ми. Някой го беше дръпнал отвън.
Върху мен падна сноп светлина. Изкачих няколко стъпала. Светлината се плъзна по лицето ми и отплува, като позволи на заслепените ми очи да разпознаят в отразената от стените виделина очертанията на една дребна фигура. Стоях мълчаливо, боях се да произнеса думата, която трептеше на устните ми.
— Ти си тук! Защо си отиде? Толкова дълго те търсих…
Сандра. Моята Сандра…
Беше ме открила в последното ми скривалище.Запомнила е пътя до цилиндъра.
Тя ме издърпа от кладенеца на времето, в който исках да се потопя, за да оставя зад гърба си всичко, за да напусна тази съвременност…
Не ми позволи да избягам. Какво от това, че е една от многото! Нали все пак е в известен смисъл неповторима, също така, както са неповторими онези бегли думи и жестове, запечатали се остро в паметта върху фона на размитата лента от светкавично преминаващите събития. Тръгнах подир нея, обаче в съзнанието ми дремеше предчувствието, че пак ще се върна тук, че нещо ще се случи, че нещо ще се върне и че не всичко е загубено…
Коментар
Открих „Зелената тетрадка“ в третия пласт на централната зона на Град Ц. Налага се да обясня, че номерацията на пластовете, която използват археолозите, е обратна на тази, с която авторът на записките определя отделните равнища. И така, „първият пласт“ е най-високото равнище на Града, което беше разкрито под нанесената от вятъра пръст. Като най-силно изложено на въздействието на външните фактори, това първо равнище е почти изцяло унищожено. Впрочем, както е отбелязал и авторът, то е било застроено с ажурни конструкции от леки материали. Следващите пластове са съхранени значително по-добре, но и те
