Отново сведе очи над листа — какво ли има там, вътре в нея, зад спуснатите щори? Какво ще каже — какво ще направи след секунда? Как да го науча, как да го изчисля, след като тя цялата е оттам, от дивата древна страна на сънищата.
Гледах я мълчаливо. Ребрата ми са като железни пръчки, тясно ми е… Когато говореше, лицето й бе бързо, искрящо колело: не се виждаха отделните спици. А сега колелото е неподвижно. И забелязах странно съчетание: високо вдигнати към слепоочията тъмни вежди — насмешлив остър триъгълник с върха нагоре — две дълбоки бръчки от носа към ъгълчетата на устните. Тези два триъгълника донякъде си противоречаха и отпечатваха върху цялото лице един неприятен, дразнещ X — като кръст: зачеркнато на кръст лице.
Колелото се завъртя, спиците се сляха:
— А не бяхте ли вече в Бюрото на Пазителите?
— Бях… Не можах: разболях се.
— Да. И аз така си мислех: нещо трябваше да ви попречи — все едно какво (острите зъби, усмивката). Затова пък сега сте в моите ръце. Нали помните: „Всеки номер, ненаправил изложение в Бюрото до 48 часа, се смята…“
Сърцето ми се заблъска тъй, че пръчките се извиха. Като хлапак — глупаво се хванах като хлапак, глупаво мълчах. И чувствувах: заплел съм се — да не помръднеш ни ръка, ни крак…
Тя стана, протегна се лениво. Натисна копчето и щорите с лек пукот паднаха. Бях отрязан от света — насаме с нея.
I беше някъде там, зад гърба ми, до шкафа. Юнифата й шумолеше, падаше — аз слушах — целият слушах. И си спомних… не: мярна ми се за стотна от секундата…
Наскоро трябваше да изчисля кривата на улична мембрана от нов тип (сега тези мембрани, изящно декорирани, записват по всички булеварди уличните разговори — за улеснение на Бюрото на Пазителите). И помня: вдлъбната, розова, трепкаща ципа — странно същество, състоящо се само от един орган — от ухо. Сега бях такава мембрана.
Ето че щракна секретното копче до яката — на гърдите — и още по-надолу. Стъклената коприна шумоли по раменете, по коленете — на пода. Чувам — по-ясно, отколкото ако го виждах — единият крак прекрачва синкаво-сивото копринено купче, после другият…
Опънатата докрай мембрана трепти и записва тишината. Не: резките, с безкрайни паузи удари на чук по пръчките. И чувам — виждам: тя, зад гърба ми, мисли една секунда.
Ето — вратичката на шкафа, ето — тропна някакъв капак — и отново коприна, коприна…
— Готово.
Обърнах се. Беше по лека, шафраненожълта рокля, старинен модел. Хиляди пъти по-страшно, отколкото ако беше без нищо. Две остри точки — през тънката тъкан, тлеещи в розово — два въглена през пепелта. Нежно-кръгли колене…
Тя седна в ниското кресло. На четириъгълната масичка пред нея — бутилка с нещо отровнозелено, две малки чашки на столчета. В крайчето на устните й димеше — в тънка хартиена тръбичка — онова древно нещо за пушене (забравих как се наричаше).
Мембраната все още трептеше. Чукът удряше — вътре у мен — по нагорещените до червено пръчки. Дочувах всеки удар и… ами ако тя също ги чува?
Но тя спокойно пушеше, спокойно ме поглеждаше и небрежно изтърси пепелта — върху розовото ми талонче.
— Защо тогава се записахте за мен? — попитах колкото може по-хладнокръвно. — И защо ме накарахте да дойда?
Сякаш не ме чу. Наля от бутилката в чашката, отпи.
— Чудесен ликьор. Искате ли?
Едва сега разбрах: алкохол. Като мълния се мярна видяното вчера: каменната ръка на Благодетеля, непоносимото острие на лъча и там, върху Куба — простряното с отметната глава тяло. Трепнах.
— Вижте какво — казах, — нали знаете, че всички, които се тровят с никотин и особено с алкохол, Всеобщата Държава безпощадно…
Тъмните вежди — високо към слепоочията, острият насмешлив триъгълник:
— Да се унищожат наведнъж малцина, е по-разумно, отколкото да се даде възможност на множеството да се погубва и изражда, и тъй нататък. Това е до неприличност вярно.
— Да… до неприличност.
— Да ги пуснеш — такива плешиви, голи истини — на улицата… Не, представете си… ето, този мой неизменен обожател — нали го знаете — представете си, че свали цялата заблуда на дрехите и в истинския си вид се изправи пред публиката… Ох!
Тя се смееше. Но ясно виждах долния тъжен триъгълник, двете дълбоки бръчки от ъглите на устата към носа. Кой знае защо, от тези бръчки разбрах: онзи, двойно извитият, прегърбеният, крилоухият — я е прегръщал — нея… Той…
Впрочем сега се мъча да предам тогавашните си — ненормални — усещания. Сега, когато пиша това, прекрасно съзнавам, че така е редно, че и той като всеки честен номер има право на радост — и би било несправедливо… Ясно.
I се смя много странно и дълго. После внимателно ме погледна — навътре:
— Важното е, че с вас съм абсолютно спокойна. Вие сте толкова мил — о, сигурна съм, — и през ум няма да ви мине да отидете в Бюрото и да съобщите, че аз — ето на, пия ликьор, пуша. Ще се разболеете — или ще бъдете зает — или нещо друго. Дори: сигурна съм — ще пийнете сега с мен от тази очарователна отрова…
Какъв нагъл, подигравателен тон. Със сигурност чувствувах: сега отново я мразя. Впрочем защо „сега“? Мразех я през цялото време.
Гаврътна цялата чашка зелена отрова, стана — розовото прозираше през шафрана, — направи няколко крачки и спря зад креслото ми…
Изведнъж — ръката й около врата ми — уста в уста… не, още по-дълбоко, още по-страшно… Кълна се, беше съвсем неочаквано и може би само затова… Тъй като е невъзможно — сега ми е съвсем ясно, — невъзможно е аз самият да съм пожелал това, което се случи после.
Непоносимо сладки устни (предполагам, това бе вкусът на „ликьора“) — и у мен проникна глътка изгаряща отрова — и още — и още… Откъснах се от земята и като самостоятелна планета полетях с бясно въртене надолу, надолу — по някаква неизчислена орбита…
Последвалото мога да опиша само приблизително, с повече или по-малко близки аналогии.
По-рано никога не бе ми идвало наум — но е точно така: през цялото време се движим над клокочещо червено море от огън, скрито там — в утробата на земята. Но никога не мислим за това. А ако изведнъж тънката черупка под краката ни стане стъклена — тогава бихме видели…
Аз станах стъклен. Видях — вътре у себе си.
Имаше двама аз. Единият — предишният, Д–503, номер Д–503, а другият… По-рано той само едва-едва показваше косматите си лапи изпод черупката, а сега изскочи целият, черупката запука, ето сега ще се разхвърчи на парчета и… и какво тогава?
Хванах се с все сили за сламката — облегалката на креслото, и попитах, за да чуя гласа си — онзи, предишния:
— Къде… къде намерихте тази… тази отрова?
— О, това ли! Един лекар, един от моите…
— „От моите“? От кои — „моите“?
И този, другият — изведнъж изскочи и изкрещя:
— Не разрешавам! Не искам никой освен мен. Ще убия всеки, който… Защото ви — аз ви — —
Видях: с косматите си лапи той я сграбчи грубо, разкъса тънката коприна, впи зъби — точно помня: зъби.
Не зная как I се изплъзна. И ето — над очите й се спуснаха тези проклети, непроницаеми щори — тя стоеше, облегнала гръб на шкафа, и ме слушаше.
Помня: бях на пода, прегръщах краката й, целувах коленете й. И молех: „Сега — още сега — още тази минута…“
Острите зъби — острият насмешлив триъгълник на веждите. Тя се наведе и мълчаливо откачи плочката
